Енергичните крачки и триумфалното изражение на графинята веднага му подсказаха, че се е случило нещо благоприятно за нея. Стана от стола и направи лек поклон.
– Графиньо. Защо ме удостоявате с честта на това късно посещение?
Тя се усмихна, без да отговори на погледа му, и с горда физиономия седна на креслото пред писалището.
– Не ми вярвахте, нали? – Бръкна в деколтето си и извади снопче писма с кралската лилия. – Той ме обича. Тук го имате черно на бяло.
"Пила е много шампанско", разбра Сенвил. Би било редно да я отпрати незабавно, преди да е продължила с недискретностите, ала любопитството надделя. Шарлот Розали хвърли писмата на масата. Очевидно бе дошла при него с желанието да се докаже. "Защо ли ѝ е толкова важно да я призная? – запита се развеселено той. – Сигурно защото още от самото начало бях против брака ѝ."
– Кралят ще изгони маркизата – заяви Шарлот Розали и се наведе към него. – Какво ще кажете сега?
Сенвил прочете няколко писма с нарастваща изненада. "Неочакван триумф", прецени недоволно той и вдигна глава.
– Поздравявам ви – рече хладно той. – Кралят явно е загубил ума си по вас.
"Негово Величество положително няма представа какъв недискретен и нечист характер се крие зад това ангелско лице с големи очи на сърна", помисли си той. Май се налагаше да предприеме нещо в тази посока.
Най-неприятното на слуховете във "Версай" беше, че един ден стигаха до всеки, независимо дали искаше да ги чуе, или не. Новината за обещанието на краля да направи младата графиня Дьо Шоазьол-Бопре своя официална метреса и да прогони маркиза Дьо Помпадур, се разпространи със светкавична бързина и неизбежно стигна до Жан.
Както винаги през най-трудните моменти в живота си тя реагира със забележително спокойствие. Решението ѝ беше твърдо. Една дума от краля – и тя ще си отиде. Ще напусне Двора с достойнство и с високо вдигната глава.
Ала херцогиня Дьо Бранка, която в тези тежки времена ѝ беше солидна опора, не желаеше да чува за подобно поведение.
– Стига глупости, маркизо, това са само клюки. Вероятно малката Шоазьол-Бопре и графиня Д'Естрад целенасочено разпространяват слухове, за да ви изнервят. Не вярвам кралят да ви прогони.
Жан много искаше херцогинята да се окаже права.
– Вие сте истинска приятелка. Най-добрата, която мога да си пожелая.
– О, не преувеличавайте – отвърна с леко смущение херцогинята.
Мадам Дю Осе влезе в салона и връчи на господарката си картичка.
Лицето на Жан помрачня.
– Не виждам защо трябва да приема точно граф Дьо Сенвил, и то точно в този момент.
Главната камериерка кимна с лека усмивка.
– Посетителят ме предупреди, че ще реагирате точно по този начин, и ме помоли да ви предам, че много настоява да ви види.
Жан бе готова да откаже, но я обзе любопитство. Беше безсмислено да оставя впечатлението, че се крие от него.
– Поканете го в малкия салон... Нали ще ме извините, херцогиньо?
– Естествено, маркизо.
Херцогиня Дьо Бранка се сбогува, Жан почака малко и влезе при графа.
Сенвил направи дълбок поклон.
Жан го огледа внимателно. Без да е особено едър, тялото му издаваше физическа сила. В сините очи светеше войнственост. Жан си спомни за молбата му преди години да го подкрепи да получи полк. Тогава не успя да му помогне, защото маршал Дьо Сакс вече бе взел друго решение. От този момент нататък той стана много сдържан, дори враждебен. По тъжна ирония на съдбата граф Дьо Сенвил се бе възпротивил на женитбата на братовчед си с Шарлот Розали. А сега тъкмо тази връзка щеше да му помогне да направи кариера.
– Защо ми оказвате честта да ме посетите, графе? – попита хладно Жан.
Мъжът се поклони отново. "Не е много по-възрастен от мен", помисли си Жан. Свежите бузи и пълните устни го правеха да изглежда по-млад, но първите бръчки вече прорязваха челото му. Хладното посрещане явно не го засегна.
– Ще бъда напълно откровен, мадам. Не сме приятели, но счетох за свой дълг да ви покажа това писмо...
Жан погледна смаяно листа, изписан с почерка на Луи.
– Ще ви го дам в знак на доверие – продължи графът.
Тя прие писмото мълчаливо. Още от първия ред разбра на кого е писал кралят. Заболя я ужасно да прочете истината. Той желаеше тялото на онази жена, но не само него. Някога беше отправял същите думи и към нея. Светът ѝ рухна и тя се отпусна тежко върху креслото. Предсказанието на старата циганка отекна в главата ѝ. Нито една от другите жени няма да стане опасна за теб... Е, този път очевидно се е излъгала. Жан въздъхна и прочете отново последния ред: ,...с радост ще изпълня желанието ви да живеете близо до мен."