Трябваше ѝ време да се овладее. Погледна Сенвил с недоумение.
– Защо ми носите доказателство за изневярата на краля, графе?
Сенвил се поклони за трети път.
– Простете надменността ми, маркизо, но аз не желая семейството ми да стане известно с факта, че съпругата на братовчед ми е била избрана за официална метреса на краля. Първо, но мое мнение споменатата дама не е достатъчно интелигентна, за да ви конкурира сериозно, и второ, не вярвам в способността ѝ да се задържи дълго в тази позиция.
Жан вдигна вежди. Обяснението му не я обиди ни най-малко, даже я развесели.
– Нямах представа, че сте толкова остроумен, графе... Какво изкуство – едновременно ми ударихте плесница и ми направихте комплимент.
Мъжът сведе поглед.
– Освен това е редно да знаете и друго – графинята очаква дете.
Жан едва не избухна в плач, но успя да се овладее. "Младата дама явно има късмет", помисли си горчиво тя. Стана и подаде писмото на граф Дьо Сенвил. Той я изгледа с огромно учудване.
– Не искам да изпаднете в немилост, защото сте откраднали писмото на краля, мосю. Прочетох, каквото трябваше. Много ви благодаря. Задължена съм ви. – По устните ѝ се плъзна примирена усмивка. – Ако утре все още съм в Двора, няма да ви навредя, бъдете сигурен.
Графът се поклони и излезе. Жан остана сама с горчивината си.
Вечерта Луи дойде в апартамента ѝ и още по енергичните му крачки тя разбра, че е в лошо настроение. Бе прекарал следобеда в пореден разгорещен дебат с епископите и парламентарния президент. Чувайки вратата да се отваря зад гърба ѝ, Жан не се обърна.
– За бога, тези хора няма ли да престанат да се карат!
Тя се опря тежко на облегалките на стола и се изправи. Като видя израза на лицето ѝ, кралят млъкна стъписан.
– Какво ви е?
Жан приклекна в дълбок дворцов реверанс, какъвто правеше само при официални случаи.
– Ваше Величество, моля за вашето позволение да напусна Двора.
Очите му се разшириха невярващо.
– Какво, за бога, искате да кажете?
"Той наистина не разбира – помисли си Жан – или не иска да разбере." Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Не желая повече да стоя на пътя ви, сир. Бъдете щастлив с графиня Дьо Шоазьол-Бопре.
Луи изхъмка недоволно и намести перуката си.
– Мадам, веднъж вече ви казах, че се мамите относно намеренията ми. Нямам какво повече да добавя по темата.
Жан вирна брадичка.
– Ваше Величество, аз съм ваша поданица и ви дължа послушание, но съм и жена, дълго време живяла с вас, затова мисля, че заслужавам да бъдете искрен с мен. Научих от сигурен източник какво сте обещали на графиня Дьо Шоазьол-Бопре и си позволявам да цитирам думите ви. – Тя пое дълбоко дъх и продължи с треперещ глас: – "Ще ви дам всичко, което желаете, за да сте щастлива. С радост ще изпълня желанието ви да живеете близо до мен."
В погледа му ясно пролича въпрос – откъде е узнала всичко това? – ала Жан го пренебрегна.
– Надявам се да разберете, че и аз имам гордост и достойнство, затова искам да си отида, преди да ми заповядате – заключи смело тя, опитвайки се да преглътне задушаващите я сълзи.
– От кого чухте тези думи? – попита кралят със строг глас и пребледняло лице.
Жан не избегна погледа му.
– Ще ме разберете: честта не ми позволява да назова името
– Настоявам да получа отговор, мадам.
– Не, не мога... А и няма значение. Вече целият Двор знае, че вие отдавна не изпитвате страст към мен, сир – обясни хладно тя.
Луи я погледна слисан.
– В името на онова, което беше между нас, сир, ви умолявам да ми позволите да напусна Двора.
Лицето му се промени. Явно бе разбрал, че тя говори сериозно.
– Мили боже, Жан... – гласът му се пречупи. – Това не е вярно! – Изведнъж доби вид на стар, уморен човек. – Просто не мога да понеса мисълта да ви загубя.
Отиде при нея и улови ръцете ѝ.
– Наистина ли не разбирате? Не исках да застраша живота ви с нова бременност! – В очите му светна горчивина. Пусна я и стисна ръце в юмруци. – Господ ми е свидетел колко нощи съм лежал буден, изпълнен с копнеж да ви любя...
Жан не повярва на ушите си. Наистина ли е престанал да се люби с нея, защото се е страхувал, че тя ще забременее отново и ще умре?
– Но... откъде знаете? – попита беззвучно тя.
Луи извърна лице.
– Стоях пред вратата, докато разговаряхте с доктор Кесне. Чух всичко... Аз ви обичам, Жан – заяви дрезгаво той. – Не си представям живота без вас.
През всичките тези години не беше чувала от устата му обяснение в любов. Жан се разплака – от облекчение, но и от тъга, че двамата бяха преживели толкова страдания.