Изведнъж си спомни за друга от метресите на Луи – мадам Дьо Вентимий, тази преди херцогиня Дьо Шатору – беше я загубил при раждане... Дълбоко в себе си чувстваше, че тревогата му е искрена и той все още я обича, но не бе в състояние да победи страха, че ще го изгуби.
Никога ли вече нямаше да се забрави в прегръдките му? При тази мисъл я обзе паника. Самотата се спусна върху нея като тъмна сянка и тя се разтрепери.
57.
Франсоа Буше кимна въодушевено.
– Прекрасно, маркизо – рече той и отново потопи четката в боята, за да нанесе няколко бързи щриха върху скицата, която изготвяше за бъдещия портрет с маслени бои.
Ръката ѝ вече бе изтръпнала, но Жан притежаваше дисциплина и успя да запази меката усмивка върху лицето си. Седеше в грациозна поза, горната част на тялото леко изпъната назад, стъпалата кръстосани, а в ръце държеше разтворена книга. Позата ѝ изглеждаше напълно естествена в удобния тапициран стол – сякаш някой я е изненадал, докато чете. Ала привидно лекото и спокойното винаги е свързано с напрежение и усилия.
След малко художникът ѝ направи знак, че е време за кратка почивка, и тя въздъхна облекчено. Стана и с лека стъпка се отправи към току-що влезлия в салона дребен мъж в тъмен, избродиран със злато жакет.
– Много се радвам да ви видя, бароне. Как сте днес?
– Много ви благодаря, маркизо, чувствам се отлично – отговори барон Дьо Монтескьо и се поклони. Откритото му лице с подчертано голям аристократичен нос светна.
Жан познаваше писателя от парижките салони. Бе прочела с възхищение неговите "Персийски писма", а по-късно прочете тайно и оспорваната, забранена от цензурата книга "За духа на законите", в която баронът развиваше теорията си за държавата.
– Загрижен съм за Енциклопедията. През последните години вложихме в нея толкова много работа и усилия – допълни Монтескьо. – Цензорите отказват да вдигнат забраната върху първите два тома.
Жан кимна.
– Знам, доктор Кесне ми разказа. Вижте, бароне, в момента клириците се стремят да забраняват практически всичко. Ако намеря удобен случай, ще се застъпя за вас пред Негово Величество, ала не обещавам нищо. Религиозната партия има силни позиции в двора. – Тя хвана барона подръка и двамата направиха няколко крачки из салона. – Кажете ми, знаете ли нещо за моя приятел Волтер, който ни напусна? Как се чувства в "Сансуси"?
Дълбоко покрусен от смъртта на спътницата си и след няколко освирквания на пиесите му от капризната парижка публика, поетът бе заминал за Прусия и се беше установил в двора на Фридрих II.
– Знам, че тайно копнее за Франция – Монтескьо се наведе към нея и очите му светнаха закачливо. – Ще ви издам една тайна, маркизо: нашият приятел е вбесен от скъперничеството на прусаците.
– Пада му се – отговори с добре изиграна строгост Жан. – Не биваше да напуска краля и всички нас.
Буше приключи със скиците и я помоли отново да заеме мястото си на стола.
– Надявам се да направя нещо за вас, бароне – рече тя и се сбогува с посетителя.
– Благодаря ви, маркизо. Знам колко високо цените свободата на духа.
Жан се настани на стола, но само след две минути главната камериерка съобщи за граф Дьо Сенвил.
За ужас на Буше, който тъкмо бе започнал да рисува, Жан скочи веднага.
– Но мадам! – извика отчаяно художникът.
– Графе!
Сенвил ѝ целуна ръка.
– Моите уважения, мадам.
Жан го хвана подръка и го поведе към другия край на салона.
– Вече се готвех да изпратя някого да ви доведе – започна укорително тя.
Графът се усмихна, но изглеждаше потиснат. По тайните канали на "Версай" кралят много скоро бе научил кой е показал писмото на Жан и оттогава го наказваше с явно незачитане.
– Какво ще кажете да ви назначат за посланик в Рим?
Графът явно не повярва в думите ѝ.
– Това е преголяма чест за мен, маркизо, но не допускам Негово Величество да предпочете недостойната ми личност за такава важна служба.
Жан стисна ръката му и се засмя.
– Това е моя грижа, графе.
Тя знаеше, че трябва само да изчака благоприятна възможност и да подскаже на краля какво да направи. Нескончаемите кавги между Парламента и клира измъчваха Луи и той беше постоянно в лошо настроение.
Следобед Жан отиде в работния кабинет на краля. Абел и архитект Габриел му показваха последните планове за площада в чест на краля и победите му в Париж. Луи ценеше високо Абел, който се интересуваше от строителството и пренебрегваше собствената си личност – качество, твърде рядко срещащо се във "Версай".