58.
На пръв поглед вилата, скрита сред високи дървета и акуратно подрязани храсти, в края на павирана улица, изглеждаше съвсем обикновена. Нищо не подсказваше какво се случва зад прозорците на двуетажната постройка.
Колата спря и Жан стисна ръце в юмруци. Опита се да диша спокойно и постепенно се овладя. Страхуваше се от онова, което я очакваше вътре. Беше поръчала карета, макар че дворецът бе съвсем наблизо и би могла да дойде пеша. Държеше обаче да е сигурна, че никой няма да я види. Доверяваше се изцяло на кочияша си, който ѝ служеше от години.
Жан спусна воала пред лицето си и слезе от каретата. Мина през портичката и пое по виещата се алея към вилата, която се издигаше на върха на малко възвишение. Градината наоколо изглеждаше добре поддържана, имаше и павилион. Жан почука на вратата.
Мина доста време, докато ѝ отворят.
На прага застана мосю Льо Бел, първият кралски камердинер. Това я облекчи, защото значително опростяваше задачата, с която бе дошла тук.
– Мадам?
Жан вдигна воала върху шапката си. Лицето на камердинера замръзна от ужас.
– Божичко, мадам... маркизо...
Жан кимна хладно и влезе в къщата.
– Успокойте се, мосю Льо Бел, и затворете вратата. Отдавна знам за съществуването на това... заведение.
Напълно овладяна, тя плъзна поглед по елегантно обзаведения салон. Вита стълба водеше към втория етаж и това ѝ причини леко гадене. Там вероятно бяха спалните.
– Искам да видя момичетата.
Льо Бел преглътна мъчително. Явно се страхуваше.
– Мадам, не знам дали... Искам да кажа, не мога... Негово Величество...
– Кралят няма да узнае за посещението ми, мосю, уверявам ви – Жан се обърна към десния коридор. – Оттук ли?
Камердинерът разбра, че няма да я отклони от намерението ѝ, и кимна. Отведе я в сепаре, обзаведено с кресло и тапициран стол.
За момент Жан изпита угризения на съвестта. Нямаше право да прониква в интимната сфера на Луи.
Льо Бел посочи стената, в която беше пробита шпионка.
– В момента не всички са тук... две липсват – обясни с треперещ глас той.
Жан отмести капачето на шпионката и видя голям, елегантно обзаведен салон, където седяха шест млади момичета. На пръв поглед приличаше на среща на приятелки. Момичетата разговаряха, смееха се, пиеха кафе, играеха карти. Жан прецени, че повечето са на около 17 години. Бяха различни – руси, брюнетки, червенокоси, една с разкошни форми, две слаби и грациозни... Всяка изглеждаше по свой начин привлекателна и красива.
Макар да знаеше за съществуването им, Жан усети болезнено пробождане в сърцето. Почувства се обидена и наранена, макар момичетата да бяха от простолюдието и да не представляваха конкуренция за нея. Тя пусна капачето на шпионката и се обърна към камердинера. Застанал зад нея, той нервно кършеше ръце.
– И мадмоазел О'Мърфи ли е тук? – попита тя, стараейки се гласът ѝ да звучи равнодушно.
Льо Бел поклати глава.
– В момента е в градината.
Изведе я на терасата и Жан веднага позна момичето в бяла рокля, което се разхождаше по алеите и късаше цветя. Чула стъпки, тя се обърна и се усмихна с ангелското си лице. Необикновената красота на младата дама личеше отдалеч. Ненапразно я наричаха Ла Морфиз. Говореше се, че е дъщеря на ирландски обущар, баща на пет-шест момичета. Грижата му била да се отърве от тях. Буше я нарисувал гола, кралят видял картината и поискал да се запознае с момичето, после я довел в своята къща за удоволствия. Мадмоазел О'Мърфи живееше тук от месеци.
Жан се обърна безмълвно. Бе видяла достатъчно.
Върна се в сепарето. Запъвайки се, Льо Бел ѝ разказа, че грижата за момичетата е поверена на мадам Бертран и няколко слуги. Някои момичета оставали тук не повече от седмица, други – като Луиз О'Мърфи – се задържали с месеци. Повечето нямали представа кой е тайнственият им любовник, защото кралят много държал на дискретността.
– Негово Величество няма сериозна връзка с нито една от тях – увери я камердинерът.
– Моля, не ме разбирайте погрешно, мосю Льо Бел – отвърна хладно Жан, вперила поглед в ръкавиците си. – Нямам нищо против Негово Величество да се разсейва тук от държавните дела. Чисто физически, разбира се.
Тя извади от наметката си кесия и погледна пронизващо кралския камердинер.
– За вас няма да представлява трудност да се погрижите пребиваващите тук дами да са... как да се изразя... достатъчно простодушни, за да се изключи още от самото начало, че някоя от тях би могла да се появи в Двора.
Жан сложи кесията на масата пред Льо Бел.
– Надявам се, че се разбираме, мосю?
Камердинерът кимна и сведе глава.