– Разбира се, маркизо. Ще направя, каквото мога.
Жан се запъти към вратата, но се обърна още веднъж.
– Този кратък разговор между нас никога не се е състоял, нали?
Тя се качи в каретата и въздъхна облекчено. Облегна се на тапицираната седалка и затвори очи. Обзе я внезапно изтощение. Докато каретата я носеше обратно към двореца, от очите ѝ се стичаха сълзи.
Щом се прибра, Жан се затвори в покоите си и отказа да приема посетители. Нуждаеше се от време, за да дойде на себе си. Смяташе, че е постъпила добре, като е отишла да види момичетата. Льо Бел ще изпълни молбата ѝ – не се съмняваше в него. Кралят ще задоволява сексуалните си желания е млади момичета, които не представляват опасност за позицията ѝ в Двора. Всичко беше правилно. И въпреки това Жан се чувстваше ужасно.
Лицата на момичетата от Парк о Серф витаеха като зли духове в главата ѝ. Особено ангелското лице на Луиз О'Мърфи...
Виждаше я да лежи гола и страстна в обятията на Луи... Не беше в състояние да прогони от съзнанието си тези страшни картини.
Мадам Дю Осе ѝ донесе бадемово мляко и Жан го изпи с благодарност. Седна пред тоалетката и се огледа внимателно в голямото огледало. Лицето ѝ все още беше красиво, но тя остаряваше. Много се уплаши, като видя колко млади са момичетата от онази вила. А тя, макар и само на 31 години, вече беше почти стара...
Въздъхна и стана. По-добре да напише писмата, които отлагаше от дни. Така ще отклони вниманието си.
Барон Дьо Монтескьо все още не бе получил отговор на молбата си. Тя седна зад писалището, отвори малката златна мастилница и потопи перото в мастилото. Започна да пише, отначало бавно, после все по-бързо.
Съобщи първо на Монтескьо, а после и на Дидро, който също я бе помолил да се застъпи за Енциклопедията, че за съжаление не е в състояние да стори нищо, за да им помогне. За нещастие според твърденията на цензурата много от статиите в нея влизали в противоречие с религията и авторитета на краля. Накрая Жан изрази надежда да им помогне при друг случай.
Следващото писмо беше до дъщеря ѝ Александрин. "Как сте, ангелче мое? Майка ви копнее възможно най-скоро да ви прегърне с цялата си нежност..."
Александрин постъпи в манастир и ужасно ѝ липсваше. Майката искаше да вижда дъщеричката си по-често и възнамеряваше да купи къща в Париж. Даже вече си бе набелязала Пале д'Еврьо. Местоположението и паркът бяха прекрасни, но самата къща не удовлетворяваше вкуса ѝ. Вероятно щеше да я събори и да изгради нова според своите представи. Жан се усмихна иронично: монсиньор Дьо Бомон, архиепископът на град Париж, ѝ бе дал да разбере, че тя е грешница и той няма да благослови основите на параклиса, който възнамеряваше да построи в градината. Жан му намекна, че по този начин ще лиши целия ѝ персонал от достъп до Божия дом, а служителите ѝ нямат никаква вина за нейните грехове. Отговорът не закъсня: съвсем близо до Пале д'Еврьо имало църква и хората от персонала можели да ходят там, когато поискат!
Бомон беше фанатичен католик и Жан отдавна знаеше, че е изпълнен с дълбока омраза към кралската метреса. Не я щадеше даже в проповедите си и непрекъснато насъскваше простия народ срещу нея.
"Нито Бомон, нито другите висши духовници са такива моралисти, за каквито се представят", помисли си горчиво Жан. Тя беше трън в очите им, защото бе много близка с краля и той се вслушваше в съветите ѝ.
Сгъна писмото до Александрин и разтопи восък за печата. Клириците бяха най-страшните ѝ неприятели. Не се страхуваше от тях, макар, подобно на граф Дьо Морпа преди време, те да се опитваха да настройват хората срещу нея. Нима не съзнаваха, че по този начин вредят не толкова на нея, колкото на Франция и на краля? Жан ги презираше за това. За щастие Луи вече не се поддаваше толкова лесно на влиянието им.
Спомни си какво се случи наскоро, на Великден, и въздъхна. Кралят отиваше на меса, някакъв мъж се хвърли по лице пред него и му връчи петиция. Редом с многото смешни клевети по неин адрес там бе написано, че в името на Бога Луи непременно трябва да се раздели с маркиза Дьо Помпадур – в противен случай отмъстителната ръка на Всемогъщия ще се простре върху страната и кралят и всички поданици ще бъдат наказани за слабостта на господаря им. Този човек явно не беше оръдие на Бога, а на духовенството. Жан много искаше мъжът да бъде наказан за безсрамието си, но Луи само му предаде чрез пратеник да си пусне кръв и да прочисти мозъка си от лудостта.
Тя притисна печата върху разтопения восък. Как ли ще реагират клириците, като разберат, че Луи отдавна вече не споделя леглото с нея? Ще престанат ли да я клеветят и обиждат? Май трябва да обмисли внимателно този въпрос. Във всеки случай религиозните фанатици ще се лишат от единственото си основателно обвинение срещу нея. Жан се вгледа в своя герб: три кули, запечатани върху изстиващия червен восък. В главата ѝ започваше да се оформя план...