Секретарят, който чакаше пред изложбената зала, я отведе в кабинета на директора. Жан му описа какви промени очаква да се направят. Искаше по-светли цветове и по-тънки стени на чашите и купичките.
Директорът, дребен, набит мъж с голям нос, обеща да направи всичко по силите си. Радваше се, че има такава могъща покровителка, и правеше всичко, за да ѝ угоди. За пръв път от доста години насам манифактурата работеше с пълен капацитет. Жан идваше редовно във Венсен, независимо от дългия и труден път.
На връщане, докато херцогиня Дьо Бранка дремеше до нея, тя отново се замисли как да убеди краля да премести порцелановата фабрика по-близо до "Версай".
59.
В манастира Дьо л'Асомсион майката игуменка не успя да довърши обедната си молитва. Прибрала полите на одеждата си, тя тичаше след младата монахиня към спалнята на момичетата.
– Откога е зле, сестро Агнес?
– От сутринта, майко. След месата внезапно получи гърчове.
– Възможно ли е да е яла нещо развалено?
– Не, със сигурност не, майко. Момичетата вечеряха едно и също.
Игуменката въздъхна угрижено. Какво ще правят, ако момичето се окаже сериозно болно?
Агнес отвори тежката дъбова врата и влезе в спалнята на момичетата. Просторното помещение беше построено и обзаведено за манастирски възпитаници от благороден произход. Две камини осигуряваха приятна топлина и през зимата. Стените бяха покрити със светло платно, от същата материя бяха и параваните, които разделяха леглата. В другия край на помещението се издигаше олтар със златен кръст, украсен със свежи цветя, където момичетата казваха утринната си молитва.
Александрин спеше в последното легло отляво.
Момиченцето очевидно се чувстваше зле. Видът му уплаши игуменката. Сестра Ан-Мари, която бдеше до леглото, бе сложила върху челото на малката влажна кърпа, но бузките на детето пламтяха. Александрин стенеше от болки и се мяташе неспокойно.
– Коремът ме боли... умирам... – проплака жално тя.
– Веднага отнесете момичето в стаята за болни и повикайте доктор Никола – заповяда игуменката, наведе се и помилва горещата бузка на момичето.
Сестра Агнес хукна към изхода.
Лекарят пристигна само след половин час. Температурата на Александрин непрестанно се покачваше.
– Слава богу, че дойдохте, мосю Никола – посрещна го разтревожената игуменка. – Направихме всичко, за да свалим температурата, но...
Лекарят прегледа страдащото дете. Сложи ръка върху горещото чело, после надникна в очите на малката и опипа жлезите на шията ѝ.
– Откога е в това състояние?
– От сутринта. След утринната меса получила гърчове.
Лекарят вдигна загрижено рунтавите си вежди. Отметна завивката и внимателно опипа коремчето на момичето. И то като жлезите на шията беше подуто и твърдо. Александрин простена от болка.
– Няма нищо, малката ми – пошепна лекарят и отново я зави. Даде знак на игуменката да се оттеглят настрана и заговори със сериозно изражение: – Веднага уведомете родителите на детето. Болестта е крайно опасна.
Игуменката изохка ужасено.
– Това означава ли...
Лекарят кимна мрачно.
– Съжалявам. Молете се за нея. Понякога Господ прави чудо...
Луи бе поканил в "Белвю" кардинал Дьо Ларошфуко, монсиньор Бойе, Машо д'Арнувил и граф Д'Аржансон, за да обсъдят продължаващия спор между Парламента и клира и да стигнат до някакво решение. Четиримата влиятелни мъже бяха насядали около масата, Жан седеше на нисък стол до креслото на краля. Често участваше в такива съвещания, но обикновено не се включваше в разговора и се изказваше само когато Луи се обръщаше пряко към нея. Всички знаеха колко важно е за краля нейното мнение. Поради нарастващото ѝ влияние някои придворни тайно я наричаха новия министър-председател. Тя се радваше да чува, че притежава такава власт и оставяше хората да вярват във всемогъществото ѝ, за да държи неприятелите си в страх. Вече знаеше как да действа с интригантите в Двора.
Истината беше друга: Луи в никакъв случай не беше манипулираният крал, за какъвто го представяха. Той се интересуваше от мнението ѝ, обменяше мисли с нея, защото ѝ вярваше безусловно и знаеше, че тя винаги е искрена, но никога не ѝ позволяваше да се намесва в управлението на страната.
– Господа, преди няколко дни разговарях с председателя на Парламента мосю Мопьо и реших, че Парламентът много скоро трябва да се върне в Париж.