Кардинал Дьо Ларошфуко наклони глава.
– Ваше Величество, проявявам разбиране към необходимостта от завръщането на Парламента в столицата, защото магистратите са длъжни да пазят реда в страната, но се надявам най-сетне да са разбрали, че е време да престанат да арестуват свещеници.
Машо д'Арнувил се усмихна пренебрежително.
– Простете, кардинале, но ако свещениците не отказваха да дават последно опрощение на умиращите без изповедни билети, никой не би си помислил да ги арестува. Нека бъдем честни – вие насъсквате хората срещу Парламента и янсенистите само за да демонстрирате могъществото си и вече никой да не посмее да посегне на привилегиите ви.
"Главният финансов контрольор е много смел човек, щом така открито изказва мнението си пред краля", помисли си Жан, която споделяше възгледите му. Лицето на монсиньор Бойе моментално се разкриви от гняв.
– Намеквате за данъка, нали? Как си позволявате! Искате да разрушите дадения от Бога ред на земята!
– Млъкнете, господа! Забранявам да се говори с този тон в мое присъствие – намеси се енергично Луи.
Мъжете веднага сведоха глави.
– Всичко е казано. Забранявам и на Парламента, и на клира да говорят повече по въпроса.
На вратата се появи камериер с писмо в ръка.
– Простете, Ваше Величество, писмото пристигна току-що – обясни той и се поклони дълбоко. – За мадам маркизата е. Пратеникът каза, че е много спешно.
Жан скочи и грабна писмото от ръката на камериера. От манастира. Обзе я уплаха. Защо ѝ пишеха? Счупи печата и разгъна белия лист. Прочете няколкото реда, написани от майката игуменка, и очите ѝ се разшириха. Нещо у нея отказваше да разбере съдържанието на писмото. Изведнъж ѝ се зави свят и тя се свлече на пода.
Луи скочи стреснат.
– Веднага донесете вода! И ароматни соли, бързо! – извика той, подхвана Жан и я настани на близкия тапициран стол. После вдигна писмото, изплъзнало се от безсилните ѝ пръсти.
Париж, юни 1754 г.
До маркиза Дьо Помпадур
Мадам,
С прискърбие трябва да ви съобщя ужасната новина, че вашата дъщеря, мадмоазел Александрин льо Норман д 'Етиол, почина вчера от внезапен пристъп на треска. Лекарят не можа да стори нищо, за да ѝ помогне. Неутешими сме от вашата загуба. Дано Бог ви помогне в този труден за вас час и облекчи болките ви.
Нито солите, нито водата успяха да върнат Жан в съзнание. Луи извика лекарите.
Отнесоха я в покоите ѝ и ѝ пуснаха кръв. Най-сетне тя се свести от припадъка си, ала веднага си спомни какво се бе случило и изпищя от болка. Замята се трескаво, вдигна висока температура. Скоро контурите на действителността се размиха. Зарея се между световете, търсейки смъртта. Нервна треска, предизвикана от шока, казаха кралските лекари. Доктор Кесне знаеше колко дълбоко я е засегнала загубата на единственото ѝ дете.
Състоянието ѝ се влоши.
В продължение на два дълги дни кралят трепереше от страх, че Жан ще последва дъщеря си, и не се отделяше от леглото ѝ. Най-сетне температурата спадна.
Когато се върна в съзнание, светът ѝ изглеждаше чужд. Усещаше само болка, празнота и безнадеждност. Вече си нямаше нищо, нищичко! Бог я бе наказал. Лишил я беше от единственото ѝ дете. Отнел ѝ бе дъщерята, малкото ѝ ангелче! Тя беше на 32 години – и сам-сама на света. Непрекъснато мислеше за Александрин, представяше си я като бебе, когато акушерката я сложи за първи път в ръцете ѝ и тя разбра, че това е най-щастливият миг в живота ѝ. После, когато малката се учеше да ходи и да говори, викаше майка си и с весел смях се хвърляше в прегръдките ѝ... А само преди няколко дни седеше в скута ѝ и си играеше с косите ѝ. "Маман, ти винаги ухаеш хубаво."
Жан обезумя от мъка. Непрекъснато плачеше. По бузите ѝ тихо, безшумно се стичаха сълзи. Смъртта на Александрин отвори всички стари рани. Всеки ден си припомняше смъртта на момченцето си и спонтанните аборти – дечицата, които не ѝ бе съдено да роди.
Луи усещаше какво става с нея и я утешаваше, доколкото можеше. Седеше до нея, държеше я в прегръдките си и мълчеше. Жан му беше благодарна, че не се опита да я утешава с думи, защото думите не бяха в състояние да намалят страданието ѝ. Луи инстинктивно усещаше, че тя няма друг изход, освен да понесе този страшен удар на съдбата. Неговото присъствие, близостта му се оказаха от съществено значение Жан да остане жива в тези страшни дни.
Тя получи много съболезнователни писма. Дори кралицата ѝ изпрати съчувствени думи:
Само който го е преживял, може да разбере болката на майката, изгубила дете. Страдам с вас, маркизо, и се надявам Бог да ви дари с утеха и надежда в този тежък час от вашия живот.