Мария Лешчинска
Жан остана трогната от писмото и побърза да благодари на кралицата. Мария Лешчинска ѝ съчувстваше искрено, защото самата тя бе погребала четири от десетте си деца. Принцеса Анриет бе починала само преди две години.
Жан дълго мисли какво я свързва с кралицата на Франция. Двете бяха твърде различни и външно, и по характер, но бяха преживели много горчивини и разочарования. Вероятно затова още от самото начало се отнасяха една към друга с уважение и не се опитваха да си вредят.
Погребаха Александрин в семейната гробница, където вече лежеше Луиз Поасон, майката на Жан и Абел. Жан помоли скулптора Пигал да отлее за гроба ангел и сложи върху лицето му портретче на дъщеря си, което особено обичаше. Като видя за първи път ангела, тя избухна в сълзи.
Време беше да преодолее тъгата си. Вече знаеше как да крие болката си, но дълбоко в сърцето ѝ остана да зее черна дупка. Раната не искаше да се затвори. "Никога няма да бъда отново, каквато бях, преди да загубя Александрин", повтаряше си тя.
Съдбата очевидно бе решила да я подложи на още едно изпитание. Само след десет дни пристигна вест, че е починал баща ѝ Франсоа Поасон. Абел прие смъртта му много тежко. Лекарите отдавна бяха казали, че баща им е зле със сърцето и трябва да се пази. Несъмнено мъката от загубата на любимата му внучка го беше сломила и той не бе успял да преодолее болката си. Жан тъгуваше за баща си и силите отново я напуснаха.
Колкото и да се преструваше на силна и нагла, дълбоко в сърцето си херцогиня Дьо Бранка беше сърдечна и добра. Наблюдаваше с нарастваща загриженост състоянието на маркизата и в същото време ѝ се възхищаваше. В обществото Жан се държеше със завидно самообладание – усмихваше се, шегуваше се, разговаряше любезно, сякаш нищо не се е случило. Ала щом останеше сама, веднага слизаше от сцената и се отдаваше на отчаянието и депресията. Херцогинята се боеше приятелката ѝ да не стане жертва на душевното си състояние. След смъртта на детето си Жан носеше тъмни дрехи и дантели и вече не използваше руж и червило. Понякога приличаше на призрак. Не само кралят, а и брат ѝ, и другите ѝ близки се тревожеха за нея.
Накрая херцогинята не издържа. Налагаше се да сложи край на това положение!
– Отиваме на разходка – заповяда един ден тя.
Бе дошла да види Жан и от известно време наблюдаваше как маркизата седи неподвижно, втренчила поглед в ръба на роклята си. Херцогинята стана и енергично позвъни за камериерката. Жан вдигна глава и се помъчи да се усмихне:
– Простете ми, но аз ще си остана тук.
– Не искам да чувам възражения!
Жан видя строгата линия около устата ѝ и въздъхна. Не намери сили да възрази отново и се надигна.
Свежият въздух веднага оказа своето въздействие. Кучетата тичаха около нея и лаеха възбудено. Цезар изчезна в живия плет, но скоро се върна с пръчка и ѝ я поднесе тържествено. Жан го помилва и кучето доволно размаха опашка.
– Останаха ми единствено Цезар и Феличе – промълви горчиво тя.
Херцогинята застана пред нея със святкащи от гняв очи. Хвана я за раменете и я раздруса.
– Много добре знаете, че това не е вярно! Кралят ви обича. Направо е полудял от тревога за здравето ви. В името на Негово Величество и в името на Франция ви казвам, че това трябва да престане!
Жан я погледна стреснато. Нещо в нея ѝ подсказваше колко права е херцогинята. Тя бе престанала да разговаря с Луи. Политиката и Дворът ѝ бяха безразлични. Откакто Александрин си отиде, нищо нямаше значение за нея. Ако продължи да живее както досега, ще извърши предателство спрямо детето си.
Обзеха я угризения на съвестта. Луи беше до нея в най-черните ѝ дни, а тя, вместо да му се отблагодари, престана да го подкрепя. От гърдите ѝ се отрони тежка въздишка.
– Моля ви, преодолейте мъката си. Кралят има нужда от вас – настоя тихо херцогинята.
Жан кимна. И внезапно се почувства утешена.
След разходката помоли мадам Дю Осе да ѝ извади друга рокля.
– Не черна, светлосиня – добави тя, колкото и да ѝ беше тежко на сърцето. Застана пред огледалото и се вгледа в изпитото си лице. Не приличаше на себе си. – Моля, донесете ми и руж.
След час Жан вървеше към кабинета на краля. В момента той провеждаше заседание с министрите. Присъстваха граф Д'Аржансон, маркиз Дьо Пюизиол, граф Дьо Сен Флорентин, мосю Машо д'Арнувил и херцог Дьо Ришельо.
Луи я посрещна зарадван.
– Прекрасно е, че ни оказвате чест с присъствието си, мадам.