– Защото маркизата няма какво да търси в Двора, сир. Мястото ѝ не е тук. Тя е омъжена жена и е длъжна да се върне при съпруга си.
Неумолимият поглед на отец Демаре показа на краля, че не може да се надява на милост.
Жан не се уплаши от усилията на клириците да издействат отстраняването ѝ. Нима не опитваха от години да повлияят върху краля? Луи и този път щеше да устои на натиска им.
Едва когато Машо д'Арнувил и абат Дьо Берни я посетиха тайно, за да ѝ разяснят колко сериозно е положението, тя се почувства несигурна. Най-много я объркваше новата аргументация на духовенството. Вече не говореха за греховете на краля, а за нейното прелюбодеяние, и изискваха тя да се върне при съпруга си.
– Откакто се появих в Двора, свещениците опитват какво ли не, за да ме прогонят! – извика гневно тя и скочи от стола. Очите ѝ изпущаха искри. – Сериозно ли смятат за необходимо да се върна при съпруга си след десет години раздяла? Това е смешно!
– Да, звучи невероятно, мадам, но е истина – опита се да я успокои абат Дьо Берни.
Жан пое дълбоко дъх, овладя се и седна отново.
– И какво според вас трябва да сторя, абате?
– Защо не опитате да се помирите с духовниците в Двора? – предложи меко Дьо Берни.
Жан избухна в горчив смях.
– Помирение? Много добре знаете какво би означавало това.
Машо д'Арнувил се усмихна с разбиране.
– Сигурен съм, че ще намерите начин да постигнете съгласие със свещениците, без да се налага да напуснете Двора.
Жан се обърна гневно към него, но си спести забележката. Съзнаваше, че той има право. Това беше единственият начин да запази позицията си.
– Само Бог знае колко ще ми е трудно да подам ръка на тези лицемери – процеди през зъби тя и стана, за да се сбогува.
Когато приятелите ѝ си отидоха, тя се замисли колко много се бе променил животът ѝ. Някога се съветваше с Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел. За съжаление пастрокът ѝ умря, а Пари дьо Монмартел остаря и почти не идваше в Двора. Абел, погълнат от работата си, обикаляше кралските строежи и избягваше да се застоява във "Версай". Въпреки че постоянно беше заобиколена от много хора, тя се чувстваше самотна. Но да напусне Двора? Да живее без Луи? Немислимо!
Вечерта отиде на бал. Танцува менует с Луи и когато тъмният му поглед се впи в лицето ѝ, тя неволно си припомни миналите дни. Как танцуваха за първи път на бала с маски в Огледалната зала. Как той застана пред нея в костюм на тис и ѝ подаде ръка...
Докато кралят я водеше обратно към мястото ѝ, тя се обърна към него и попита с усмивка:
– Е, сир, ще ме изгоните ли от Двора?
– За какво говорите?
– Духовниците в Двора искат да ме прогоните, нали?
Кралят се поколеба, после вдигна ръката ѝ към устните си.
– Да, мадам, точно това искат от мен. За да спася вашата и моята душа.
За миг Жан се вцепени. Никога не го беше чувала да говори така. Ала Луи се наведе към ухото и ѝ прошепна:
– Не се тревожете, мадам. Очаквам да се срещнете отново с граф Дьо Щаремберг и чак след тази среща ще ви прогоня.
Като видя слисването ѝ, кралят избухна в смях. Макар да знаеше, че той само се е пошегувал, Жан си пожела да ѝ беше отговорил по друг начин.
61.
Граф Фон Щаремберг влезе в предния салон на "Белвю" и се поклони сковано пред Жан и абата.
– Маркизо, абате, за мен е чест. Нейно Величество императрица Мария Терезия Австрийска е щастлива, че Негово Величество, всехристиянският крал на Франция Луи, е склонен да се вслуша в нашите предложения. Впрочем, преди няколко дни агенти ни донесоха, че пруският крал тайно води преговори с Англия.
Нито Жан, нито абатът показаха по някакъв начин, че не са чували нищо за действията на Фридрих II.
Тримата седнаха около кръгла, лакирана масичка с извити, богато украсени крака. Графът им връчи писмо от берлински агент.
– Е, Фридрих II открай време обича двойната игра – констатира Жан с непроницаемо изражение. В новината за започналите преговори между Прусия и Англия тя видя само поредното потвърждение на необходимостта от съюз между Франция и Австрия. Съюз между Франция, Австрия и Испания – нима това не представляваше най-сигурната гаранция за траен мир в Европа? Немските и италианските княжества щяха да се присъединят към трите големи сили и на Прусия нямаше да ѝ остане друг избор, освен да се насочи на изток. А Англия щеше да остане без подкрепа на континента. Решението беше разумно, а Жан – достатъчно честна да го признае – открай време се възхищаваше на Мария Терезия. Кралицата бе показала смелост и издръжливост в конфликта за австрийското наследство и беше успяла да се пребори за своята корона, след като европейските владетели не признаха Прагматичната санкция, с която баща ѝ се надяваше да я легитимира на трона.