Щаремберг отвори дебелата папка, която носеше. Днешната среща с австрийския посланик беше уредена в най-строга тайна. Нито един член на Държавния съвет, дори министърът на външните работи граф Дьо Руй не знаеше какво се готви. Луи изненадващо избра абат Дьо Берни да води преговорите с австрийския посланик. Много благородници от Двора заемаха по-важни позиции и имаха по-дълъг дипломатически стаж зад гърба си, ала абатът се ползваше с пълното доверие на краля. Луи го ценеше високо, защото не беше забъркан в интригите и борбите за власт в Двора.
Предложението на императрицата, представено им от Щаремберг, звучеше примамливо, Франция щеше да получи Нидерландия. Там щеше да управлява Филип Испански, зетят на Луи. Виена обещаваше също да зачита френските интереси в Полша. Срещу това Австрия искаше да получи италианските княжества. Френската армия щеше да окаже подкрепа на австрийците, за да си възвърнат Силезия.
Вечерта Луи прочете внимателно подробно изложения план и откровено не го хареса.
– Предложението на Австрия означава отново да водим война, която ще продължи много години – отбеляза мрачно той.
– За съжаление сте прав – съгласи се Жан. – Но аз виждам в тази стъпка само началото на преговорите. Граф фон Щаремберг изрично подчерта, че е готов за промени.
Луи възложи на абата да отхвърли плана възможно най-дипломатично и да изрази готовност преговорите да продължат. Не искаше прибързано да нападне в гръб Фридрих II и да го тласне в лапите на Англия. Стремеше се да сключи договор, чрез който държавите се задължават да пазят мира в Европа при дългосрочни гаранции за сигурността си. Искаше му се в договора да се включат всички европейски държави освен Англия. Това беше най-доброто решение.
– Може би ще успеете да накарате Прусия също да подпише – окуражи го Жан.
Луи кимна, но ясно си личеше колко дълбоко се съмнява в тази възможност. Европейските държави едва ли щяха да се съгласят на подобен отбранителен съюз.
Докато абат Дьо Берни продължи да се среща с граф фон Щаремберг, Жан започна други, още по-трудни преговори. Искаше да демонстрира пред Църквата добрата си воля и желанието си за помирение. Препоръчаха ѝ свещеник, който може би щеше да прояви разбиране към трудното ѝ положение. Йезуитът отец Дьо Саси беше известен с модерните си възгледи.
Скромно облечена, без руж и скъпоценности, Жан отиде в параклиса му. Посрещна я сърдечен мъж на средна възраст с добродушно лице. Цялото му същество излъчваше милосърдие. Изпълнена е доверие, Жан му изказа желанието си.
– Искате да се изповядате ли, маркизо? – попита изненадано той. – Но разбира се...
Жан го последва в изповедалнята. Коленичи върху пейката, тапицирана с червено кадифе, скръсти ръце, погледна силуета на свещеника зад решетката и сведе глава.
– Отче, кралят и аз не сме в интимни отношения от години и вече не живеем в грях. Затова... искам да помоля за опрощение.
– Искате да кажете, че връзката между вас е чисто духовна, така ли, маркизо? – попита сериозно йезуитът.
– Така е.
– Е, в такъв случай мога да ви дам опрощение. Трябва обаче да вземем предвид, че сте омъжена. Това налага да се върнете при съпруга си.
Жан смаяно вдигна глава.
– Но, отче, аз се надявах да...
– На какво сте се надявали? Че аз съм различен от другите свещеници, така ли?
Дори през решетката си личеше колко много се разсърди свещеникът.
– Идвате при мен само защото ми се носи славата на разбран изповедник? Прав ли съм, маркизо? – Тонът му загуби дружелюбието си.
Жан въздъхна виновно.
– Не, разбира се, отче. Работата е там, че... съпругът ми със сигурност няма да ме приеме обратно.
– Въпреки това ще го помолите да ви прости, а после ще видим. Ако Бог иска, съпругът ви ще прояви снизходителност, маркизо.
Жан кимна безмълвно и се надигна. Беше си представяла изповедта другояче. Докато вървеше обратно към каретата си, тя размишляваше как да постъпи. Думите на свещеника я разтревожиха. Не обичаше Църквата, но вярваше в Бога. След смъртта на Александрин се молеше по-често от преди и мисълта да умре без опрощение на греховете ѝ се струваше непоносима.
Реши да каже на Луи за посещението си при отец Дьо Саси.
– Изповядах се – съобщи тя още същата вечер.
Начинът, по който ръката му замръзна насред движението, издаде голямото му учудване. Луи остави плановете на новия военен кораб и вдигна глава. Жан го погледна нещастно.