Отец Дьо Саси не беше глупав и си извади правилните заключения, когато много скоро след посещението на маркизата при него дойде кардинал Дьо Ларошфуко, отговорен за църковните дела на краля. Очевидно висшият духовник бе разбрал за намерението на мадам Дьо Помпадур и искаше да разпита изповедника за подробности.
– Както повечето миряни, които идват при мен, маркизата помоли за опрощение... – подхвана предпазливо отецът.
Кардиналът, настанил се в едно кресло, си играеше с чашата за причастие, която прислужниците бяха изнесли за почистване. Златото отразяваше искрящия рубин на пръста му.
– Вие ѝ отказахте, нали?
Кардиналът вдигна глава и погледна въпросително изправения пред него свещеник.
– Казах ѝ, че е длъжна да се върне при съпруга си.
По тънките устни на кардинала се плъзна доволна усмивка.
– Много добре. Не променяйте мнението си. Благодаря ви, братко.
– Направих само онова, което ми диктува съвестта ми пред Бога – отвърна кратко отец Дьо Саси.
Посещението на кардинала обезпокои добрия човек и той посрещна със смесени чувства маркизата, явила се при него отново само след седмица. Както и първия път, тя носеше скромна светлосиня рокля без никакви скъпоценности. В ръце държеше Библията, но в движенията ѝ, в цялото ѝ същество имаше нещо толкова придворно и светско, че дори словото Божие изглеждаше само като украса. Тя очевидно не го съзнаваше.
– Писах на съпруга си, както ме посъветвахте, отче, но той не желае да ме приеме обратно – съобщи Жан и му подаде писмото с безпомощен жест.
Отец Дьо Саси мълчаливо прочете отговора на Шарл.
– Виждате ли? Нямам друг изход, освен да остана тук. А и кралят се нуждае от мен, от съветите ми... Моля ви, отче, позволете ми да приема свето причастие! Каквото и да говорят злите езици... аз искрено се разкайвам за греховете си.
Жан падна на колене и отецът остана безкрайно учуден от дълбокото отчаяние и изтощение в очите ѝ. "Тя е искрена", разбра отец Дьо Саси. Сърцето му се изпълни със съчувствие.
– Вярвам ви, маркизо, и ви съчувствам... но даже да исках да направя нещо, ръцете ми са вързани – обясни тихо той и поклати глава.
Наведе се и ѝ помогна да стане.
– Не като ваш изповедник, а като човек, запознат е интригите и злобата във "Версай", ще си позволя да ви дам съвет. Помолете краля да ви намери някаква официална длъжност. Само тя би оправдала присъствието ви в Двора... ако наистина вече не сте кралска метреса.
Жан едва не извика ужасено. Какво би могъл да направи Луи? Ако тя беше мъж, много лесно щяха да ѝ измислят някаква официална длъжност, но жените нямаха почти никакви възможности да служат на Негово Величество. Единствената официална длъжност беше придворна дама на кралицата или на някоя от дъщерите ѝ, а такава чест Жан нямаше как да заслужи.
Отец Дьо Саси се усмихна сърдечно.
– Хайде да се помолим, маркизо. За дъщеря ви и дано Бог ви помогне да преодолеете болката си.
Двамата коленичиха пред олтара и зашепнаха молитва.
Мария Лешчинска се завърна от посещението си при францисканските монаси, на които бе връчила събраните дарения за бедните. Още с влизането придворните дами ѝ съобщиха, че кралят желае да разговаря с нея. Това я учуди безкрайно. Най-близката ѝ приятелка, херцогиня Дьо Люин, не можа да ѝ каже нищо повече. Обикновено Луи идваше в покоите ѝ, когато имаше да ѝ съобщи нещо или искаше да се осведоми за здравето ѝ. Кралицата съблече тежкото палто с помощта на камериерките и отново се обърна въпросително към херцогинята.
– Негово Величество помоли да говори с вас на четири очи – обясни тихо Дьо Люин.
Кралицата кимна и безпокойството ѝ нарасна.
– Разбира се. Винаги когато Негово Величество пожелае.
Отпрати придворните дами, камериерките и духовниците и хвърли бърз, нервен поглед в огледалото. Спомни си миналото – тогава кралят идваше в покоите ѝ всеки ден. Бузите ѝ пламнаха, като си припомни нощите, когато двамата почти не намираха време за сън. Ала това беше много отдавна. Тогава тя беше млада, а днес от огледалото я гледаше лице на стара жена. Мария Лешчинска оправи бялото боне на главата си и въздъхна. Нямаше как да върне времето назад.
На прага се появи гвардеец.
– Негово Величество кралят.
Кралицата кимна и стана от креслото.
Луи влезе съвсем сам.
– Мадам – поздрави той, застана пред нея и ѝ целуна ръка. – Моля ви, мадам, седнете. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.
– Рядко се случва да ме посетите сам, сир – усмихна се кралицата.