Кралят кимна и тя веднага долови напрежението му. Той помълча малко, загледан мрачно пред себе си, после я погледна решително.
– Ще бъда напълно откровен с вас, мадам. Дойдох да ви помоля за нещо.
– Имате молба към мен?
– Да.
– О, сир, вие сте мой съпруг и мой крал. Нищо не бих могла да ви откажа.
– Първо ме изслушайте, мадам.
Кралицата кимна.
– Искам да ви помоля... да направите маркиза Дьо Помпадур своя придворна дама.
Мария Лешчинска се вцепени. Мина доста време, докато си възвърне способността да говори.
– Наистина ли искате това от мен?
– Не искам, моля ви... Знаете, че от години не поддържам интимни отношения с маркизата. Свещениците искат да я пратя обратно при съпруга ѝ. Маркизата му писа и го помоли да я приеме, но той категорично отказа. Маркизата няма друг избор, освен да остане в Двора. Откровено ще ви призная: аз ценя съветите ѝ и не искам да я изгубя. Ала клирът продължава да твърди, че присъствието ѝ във "Версай" е неморално. Единствената възможност да оправдаем оставането ѝ е да ѝ дадем официална длъжност във вашата свита.
Мария Лешчинска изслуша обясненията на съпруга си с нарастващо неверие.
– Искате твърде много от мен – промълви едва чуто тя.
– Знам, мадам. Напълно сте права.
– Дайте ми време да размисля.
Кралят кимна.
– Много ви благодаря, че ме изслушахте – поклони се леко той и си отиде.
Мария Лешчинска се развълнува като никога досега. Да даде на онази Помпадур длъжността придворна дама? На жената, с която съпругът ѝ години наред бе живял в грях! "Какво значение има дали е престанал да ходи в спалнята ѝ?" – запита се горчиво тя. Много ясно си личеше, че двамата остават свързани душевно.
Кралицата отвори Библията, прочете няколко откъса и се опита да се помоли, но не успя да се съсредоточи. Уважаваше маркизата, защото тя винаги се държеше с нея с подобаващ респект, никога не се натрапваше, никога не проявяваше високомерие. Не се опитваше да забие клин между краля и съпругата му, точно обратното. Кралицата знаеше, че през първите ѝ години в двора дофинът и сестрите му непрекъснато ѝ вгорчаваха живота, но тя никога не каза и дума срещу тях. Учудващо беше с какво самообладание понасяше проявите на враждебност от всички страни и как смело се опълчваше срещу неприятелите си. Ала бе платила скъпо за щастието си. Мария Лешчинска знаеше, че метресата е копняла да има дете от краля, но вместо това Господ я лиши от единствената ѝ дъщеря...
Кралицата се колебаеше. Предстоеше ѝ да вземе трудно решение. Сърцето ѝ подсказваше какво да направи, но чувството за дълг и дълбоката набожност я възпираха.
Слухът се разпространи във "Версай" като пожар. Придворните невярващо клатеха глава. Никога не бяха чували по-смешна новина. Кралицата смятала да назначи маркиза Дьо Помпадур за почетна дама? Пълен абсурд! Добродетелната, строго религиозна Мария Лешчинска да удостои бившата си съперница с високата чест да стане част от придворната ѝ свита? При цялото си добродушие кралицата не допускаше компромиси по въпросите на вярата. Не, невъзможно!
И все пак това се превърна във факт. Много скоро придворните се убедиха, че слухът е верен. Жан Антоанет, родена Поасон, по мъж мадам Д'Етиол, получила от краля титлата маркиза, а след това и херцогиня, бе обявена за тринадесета придворна дама на Нейно Величество френската кралица. Това се случи на 8 февруари 1756 г. Жан тъкмо бе навършила 34 години.
Научавайки новината, граф Д'Аржансон моментално получил пристъп на подагра, разказа херцогиня Дьо Бранка, която отиде да види Жан малко преди тя за първи път да се представи пред кралицата в качеството си на нова придворна дама.
– А знаете ли какво е казал Негово Височество дофинът? – продължи със злобна усмивка херцогинята.
– Какво? – усмихна се Жан.
– О, какво щастие, че монсиньор Бойе не доживя този ден! – повтори дословно херцогинята, като злобно изимитира провлечения глас на принца.
– Наистина ли? – попита иронично Жан.
Ала когато малко по-късно влезе в салона на кралицата и изпълни предписаните церемониални реверанси, тя се почувства истински щастлива, че епископът бе починал миналата година и вече нямаше да я преследва с мрачни погледи и да се кръсти час по час. Мария Лешчинска бродираше, заобиколена от придворните си дами и от обичайния кръг духовници, които при появата на Жан се намръщиха заплашително. "Нищо ново", каза си с лека досада тя.
Кралицата ѝ кимна учтиво.
– Маркизо.
Двама лакеи внесоха в салона голям сандък и в очите на кралицата светна любопитство.