– Ваше Величество, бих искала да изразя моята безкрайна благодарност, че ми оказахте честта да ме изберете за своя почетна дама, затова си позволявам волността да ви поднеса най-новия сервиз на кралската порцеланова манифактура. Много се надявам скромният ми дар да ви достави радост.
Лакеите започнаха да вадят от сандъка табли с розови порцеланови съдове със златен ръб и да ги представят пред кралицата с дълбоки поклони.
Кардинал Дьо Ларошфуко буквално зяпна, когато Мария Лешчинска зарадвано взе в ръце една от филигранните, почти прозрачни чашки за чай.
– Прекрасен сервиз! И толкова елегантен! Вече знам, че сте се постарали Кралската манифактура да заработи отново и да подобри качеството на прохерцогцията. Вече се е преместила в Севр, нали? – попита тя и остави чашката върху таблата.
– Да, Ваше Величество. Венсен е твърде далеч от Версай, а аз исках да следя производството отблизо.
Кралицата кимна и отново посегна към гергефа си.
– Много се радвам на подаръка и ви благодаря.
Жан приклекна в дълбок придворен реверанс и се отдръпна назад. Като тринадесета придворна дама тя не беше длъжна да се явява всеки ден при кралицата, а само да замества други придворни дами при отсъствие или болест. Задачата ѝ се състоеше да присъства на церемониите по ставането и лягането, както и на публичните обеди и вечери, освен това трябваше да ходи с кралицата на меса.
Жан беше благодарна на кралицата, която сложи край на големия ѝ страх и несигурност. Назначаването ѝ беше умела стъпка на Луи и много добър ход срещу клира.
Въпреки радостта си Жан послуша съветите на отец Дьо Саси и направи някои промени в живота си. Поне пред хората се стараеше да се показва набожна и смирена. Престана да приема гости по време на утринния си тоалет, посрещаше посланиците и придворните напълно облечена и с прическа, докато бродираше или гравираше. Сутрин носеше прилично дантелено боне и за известно време дори се отказа да слага руж – докато абат Дьо Берни я укори:
– Прощавайте, маркизо, но нито един човек в Двора не вярва в набожността ви.
Жан се съгласи с него. Освен това знаеше, че бледността не ѝ отива.
Харесваше ѝ да чете Библията. Купи от Лазар Дюво няколко скъпи съда за светена вода и разпятия, обсипани със скъпоценни камъни, дари пари за построяване на болница в Креси и се постара да се моли редовно. Молитвата я даряваше с душевен мир. Много искаше да се помири с Църквата, ала отец Дьо Саси ѝ отне илюзията, че външните прояви на набожност ще ѝ отворят пътя към опрощението, докато живее в Двора.
– Господ ще признае усилията, които полагате, маркизо, не се съмнявам, но кардиналът и епископите ще ме принудят и занапред да ви отказвам опрощение.
– Но аз вече съм придворна дама на кралицата! – извика нещастно Жан. Не искаше да умре без свето причастие. Ако наистина имаше небе, Александрин сигурно я очакваше там.
– Много съжалявам, маркизо. С радост бих изпълнил желанието ви, както вече ви казах веднъж, обаче, ръцете ми са вързани.
– Разбирам.
Жан се изправи с достойнство и тръгна към изхода на параклиса.
Отец Дьо Саси въздъхна тежко.
– Знаете ли, говорих с един свещеник в Париж за вашия случай – подхвана тихо той, докато я придружаваше до изхода. – Готов е да дойде във "Версай" и да ви даде опрощение и свето причастие, но само при условие, че никой в Двора няма да узнае.
"Май наистина не ми остава друга възможност", каза си унило Жан. За пореден път бе осъзнала, че е безсилна да се бори с религиозната партия в Двора.
– Да, разбира се, съгласна съм... Да, благодаря ви много, отче. Това ще ме облекчи.
Още на следващия ден в покоите ѝ се появи абат Даниел – млад, приветлив свещеник, близък до кръга на енциклопедистите. Изповяда я, опрости ѝ греховете и ѝ даде свето причастие.
Докато във "Версай" все още обсъждаха назначаването на маркиза Дьо Помпадур за придворна дама и коментираха религиозното ѝ усърдие, в Европа станаха много по-важни събития.
През декември Луи изпрати херцог Дьо Ниверне в Берлин, за да покани Фридрих II да се присъедини към планирания отбранителен съюз с Австрия, но и да провери какви са отношенията между Прусия и Англия. Новината, пристигнала от Берлин, шокира цяла Франция: Фридрих II се бе съюзил с англичаните! В Конвенцията от Уестминстър англичаните обещаваха на прусаците подкрепа във войната срещу руската царица, а Прусия, от своя страна се задължаваше да помага на Англия за Хановер. Чудовищно! И не толкова изразената готовност на Фридрих II да воюва и с Франция предизвика възмущение, колкото фактът, че не бе обявил предварително за невалиден съществуващия договор с френския крал и не беше уведомил своя досегашен съюзник за намерението си да сключи споразумение със смъртния враг на Франция. Без информацията, получена от Франция още през септември чрез австрийския посланик, никой в Двора нямаше да знае за разговорите между Фридрих II и Англия и новината щеше да завари страната напълно неподготвена.