– Мосю Д'Айен... прободоха ме...
Луи се улови за хълбока и усети нещо топло и влажно. Вдигна ръка към лицето си и изохка тихо. Кръв!
– Раниха ме... – прошепна е пресекващ глас кралят.
Наоколо цареше бъркотия. От всички страни се чуваха уплашени викове. Херцог Д'Айен и дофинът се хвърлиха да подкрепят краля.
Луи стоеше и се взираше в ръкавицата си. Опитваше се да разбере какво се е случило. Всичко му изглеждаше недействително.
– Ето го там! Мъжа е шапката! Хванете го! – изрева Д'Айен към гвардейците.
Охранителите на краля се втурнаха в указаната посока. Непознатият се опитваше да се възползва от общото объркване, за да избяга, но гвардейците го настигнаха. Чуха се възбудените им викове, когато го проснаха на земята.
Луи усети как му се зави свят. Някакъв непознат се бе опитал да го убие. Защо, за бога? Той беше неговият крал. Облегна се тежко върху рамото на херцог Д'Айен и заповяда:
– Да не го убиват! Искам го жив!
Отведоха краля в двореца. Опрян на херцога и дофина, той се добра някак до спалнята си. Отказа всякаква помощ. Свали наметката и жакета и видя, че е изгубил много кръв. На ризата му беше избило огромно червено петно. Пред очите му причерня.
Пажовете тръгнаха да търсят лекари. Дворецът беше почти празен, защото кралят и семейството му пребиваваха в "Трианон". Нищо не беше готово, даже леглото на краля не бе застлано с чисти чаршафи.
Луи се чувстваше невероятно слаб. За момент даже бе изгубил съзнание. Обзе го страх. Ами ако умре без благословия от Църквата? Отново си представи Страшния съд, адските мъчения, вечния огън... Трябва да се изповяда! Надигна се с последни сили.
– Искам свещеник!
Ала нито отец Демаре, нито кардинал Дьо Ларошфуко се намираха в двореца. Тласкан от необходимостта, херцог Д'Айен заповяда да доведат свещеник от града. Кралят беше съгласен с всичко. Единственото му желание беше да се изповяда и да получи опрощение.
От Париж пристигна абат и кралят помоли да ги оставят насаме.
– Отче, искам да изповядам греховете си и да помоля Всемогъщия за прошка.
Абат Солдини, все още объркан от бързината, с която го бяха довели при краля, кимна замаяно.
– Разбира се... Ваше Величество...
Луи изповяда греховете и простъпките си.
– Разкайвате ли се искрено? Искате ли да не сте извършили тези грехове? – попита абатът и Луи кимна. – Тогава ще ви дам опрощение. Нужно е само да помолите за прошка хората, към които сте били несправедлив, Ваше Величество... Нека се помолим.
Двамата прочетоха кратка молитва и свещеникът извърши последното миросване. Луи въздъхна облекчено. Вече можеше да умре спокоен.
Най-сетне се появи хирургът. Заповяда да съблекат краля и да донесат гореща вода, за да измие раната.
След него дойде и доктор Ламартиниер, един от личните лекари на краля, и прегледа ранения.
– Раната не е дълбока, Ваше Величество, но не знаем дали ножът не е бил в досег с отровни субстанции – изрази загриженост той.
Луи кимна мрачно.
– Имате предвид, че оръжието може да е било отровено?
– За съжаление не изключвам подобна вероятност, господарю. – Лекарят нареди на помощника си да отвори чантата с инструментите и извади ножчето за пускане на кръв. – Веднага ще отворя една вена. Така лошите сокове няма да се събират в тялото ви.
Докторът направи малък разрез и в порцелановата купа закапа тъмна кръв. Луи усети нов пристъп на слабост. Пред очите му се спусна черна пелена. Чувстваше се безкрайно слаб, гадеше му се. Ами ако наистина го бяха отровили?
Кралят видя сълзите в очите на сина си, чу възбудените гласове в преддверието. Съпругата и дъщерите му, научили страшната вест, пристигнаха веднага. Окървавените дрехи и порцелановата купа, пълна с кръв, предизвикаха всеобщ ужас.
– О, татко! – изплака принцеса Аделаид и припадна. Едва успяха да я върнат в съзнание с ароматни соли.
Луи улови ръката на съпругата си.
– Най-искрено ви моля за извинение за всички страдания, които съм ви причинил. Простете ми, моля ви. Умолявам ви, мадам – прошепна с предрезгавял глас той.
Мария Лешчински кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи. Кралят помоли за прошка и децата си.
– Спокоен съм, защото знам, че ако умра, Франция ще има по-добър владетел, отколкото бях аз – заключи той с поглед към сина си.
Луи Станислас захълца неудържимо.
– О, татко, защо не улучиха мен!
Херцог Д'Айен надникна в стаята.