Жан изхълца от облекчение. Едва си поемаше дъх. Кесне очевидно се разтревожи от състоянието ѝ.
– Наистина нямате основания за тревога, маркизо. Атентаторът не е успял да рани сериозно Негово Величество, уверявам ви.
Жан кимна и отново заплака. Господ бе чул молитвите ѝ. Как да му се отблагодари?
По-късно, когато всички си отидоха, тя застана до прозореца и се загледа с невиждащи очи в мрака. Съдбата ѝ беше неизвестна. Луи се бе изповядал, бе приел последното миросване, бе помолил семейството си за прошка. Дали щеше да се върне отново при нея?
В кралската спалня не можеше да се диша. Навън цареше страшен студ и слугите не смееха да отворят прозорците. Докторите бяха заявили, че монархът е много слаб и ако настине, няма да могат да го спасят. Хората влизаха на пръсти и разговаряха само шепнешком. Всички бяха загрижени за краля, но не толкова заради раната, която по мнението на лекарите заздравяваше бързо и нямаше да създава проблеми. Тревожеха се много повече за душевното състояние на Луи. Той лежеше напълно безучастен и изражението му подсказваше, че се е пренесъл в някакъв свой свят.
– Би трябвало да погледнете на тази страшна случка откъм добрата ѝ страна, Ваше Величество – опита се да го ободри кардинал Дьо Ларошфуко. – Най-сетне се върнахте при Бога.
Луи не го слушаше. Едва сега бе осъзнал пълния ужас на случилото се. Човек от неговия народ се беше опитал да го убие!
Защо? Единствено тази мисъл се въртеше в главата му. Спомни си големия съд, известен като Lit de justice, състоял се през декември в Париж. Строгата му ръка бе смирила постоянно каращите се парламентаристи. Някои магистрати бяха уволнени, другите без възражения приеха папската енциклика срещу изповедния билет и я обявиха за закон. По-късно, докато кралското шествие потегли по обратния път към "Версай", събралият се народ мълчеше. Кралят ясно видя недоволството и враждебността на хората. Осени го лошо предчувствие. "Май дълбоко в себе си съм знаел какво ме очаква", помисли си той и потрепери.
Мъжът, опитал се да го убие, се казваше Робер-Франсоа Дамиен. Продължаваха да го разпитват, но според херцог Д'Айен атентаторът говорел небивалици.
Сам ли е планирал покушението, или някой му е помагал? Може би Парламентът, чиито права кралят оряза? Или англичаните? За момент Луи заподозря даже монсиньор Дьо Бомон, архиепископа на Париж, когото бе пратил в изгнание, фанатично набожният духовник имаше много привърженици сред населението на Париж. "Не, невъзможно – каза си решително кралят. – Архиепископът е духовно лице и не би се натоварил с такава вина."
В този момент в спалнята влезе херцог Д'Айен и кралят веднага го повика при себе си.
– Как мислите, мосю, защо онзи човек се е опитал да убие своя крал?
Луи говореше съвсем тихо и херцогът се наведе към главата му, за да чува по-добре.
– Според мен, Ваше Величество, той е фанатик. Луд. Духът му е непоправимо увреден.
– Искате да кажете, че той ме мрази, както в момента ме мрази и народът ми?
Херцог Д'Айен решително поклати глава.
– О, не, Ваше Величество, народът ви обича!
Кралят кимна уморено и херцогът се оттегли. След кратко мълчание, през което се взираше в златните украси на отсрещната стена, Луи повика министъра на Париж граф Д'Аржансон.
– Сир? – Д'Аржансон се поклони дълбоко.
– Как мислите, мосю Д'Аржансон, каква е причината за това мерзко дело?
Графът го погледна нерешително. Луи му кимна.
– Настоявам да чуя истината.
– Вижте, сир... хората ви обичат и почитат... но, простете ми, те мразят маркиза Дьо Помпадур... Тя е забила клин между краля и неговия народ...
– Според вас народът желае да я прогоня от Двора, така ли? – попита уморено Луи.
– Боя се, че да, Ваше Величество.
Отец Демаре, който бдеше от другата страна на леглото, се наведе към краля с подканваща усмивка.
– Разберете, сир, и народът ви като Църквата желае да се завърнете в лоното на семейството си.
Луи кимна безмълвно. Вие сте миропомазаният крал, който по време на коронацията се закле да уважава и пази Светата ни църква. Затова вашата вина е по-тежка от вината на обикновения смъртен. Страшните думи отекнаха в ушите му. Някога в Мец, когато внезапно се разболя сериозно, чу тези думи от епископа. Уплашен за живота си, кралят заповяда на тогавашната си метреса, херцогиня Дьо Шатору, да напусне града, а епископът го подложи на унизителна процедура – принуди го да се разкае за греховете си публично, пред всички присъстващи.
Слава богу, след атентата получи опрощение на греховете и взе свето причастие. От раменете му се смъкна огромен товар. Ала духовниците в Двора продължаваха да настояват да изгони маркизата.