Проблемът не беше, че Шарл е скучен и остава равнодушен към нещата, които я интересуваха. Проблемът беше, че телесната му близост я изпълваше с отвращение. В началото се надяваше да свикне, но това не се случи. Жаждата, с която той се нахвърляше върху нея, начинът, по който пъшкаше и стенеше, я отблъскваха от дън душа. Чувстваше се щастлива, когато той беше извън къщи или не настояваше на съпружеските си права. Ала не би могла да разкрие тази тайна нито пред Абел, нито пред когото и да било друг.
Е, поне през следващите две седмици ще спя спокойно, помисли си тя и въздъхна.
След сватбата отношението на обществото се промени рязко. Хора, които доскоро не я удостояваха дори с кимване, сега я канеха на вечеря, отрупваха я с комплименти и дори мадам Жофрен я покани в частния си салон, където се събираха видни личности от цяла Европа.
– Колко е хубаво, че намерихте време да ме посетите – посрещна тя Жан с толкова сияеща усмивка, че младата жена се поддаде на сърдечността ѝ и за малко забрави нанесената ѝ преди години обида.
Жан се наслаждаваше на новото отношение към себе си. То я ласкаеше и ѝ помагаше да забрави старите рани. Въпреки това те не зараснаха напълно. Защото не всичко се беше променило. Беше достатъчно чувствителна да усеща, че невидимата бариера между нея и хората с по-високо обществено положение си остана. Те я приемаха, украсяваха салоните си с талантите ѝ, хвалеха красотата и ума ѝ, но нищо повече. Никой не си помисляше да я приеме като равна или да я посети в парижкия ѝ дом или в "Етиол".
8.
Мина почти година. Храстите и дърветата вече напъпиха, птиците пееха пролетни песни, в парка на "Етиол" първите цветя отваряха към небето бели и розови цветчета. Няма съмнение, пролетта дойде, каза си щастливо Жан, устремила поглед към наситеносиньото небе. Предстоеше ѝ официална вечеря и трябваше да уреди последните подробности. Менюто и местата за сядане бяха определени, готвачката и слугините бяха получили точни указания, а за останалото можеше да разчита на икономката Маргарет.
Жан отново се загледа към парка. Слънчевите лъчи се отразяваха игриво в струите на фонтана. Мекият, ясен въздух се усещаше съвсем ясно и тя изведнъж закопня да се раздвижи.
– Маргарет?
Икономката, заета в момента с подреждането на свежи цветя във вазите, се обърна и я погледна въпросително с кръглите си, подобни на копчета черни очи.
– Да, мадам?
– Кажете на Виктор, че искам да изляза на разходка.
– Да, мадам – направи реверанс Маргарет и излезе с бързи крачки.
Жан се уви във вълнена стола, сложи си шапка и ръкавици и само след минути излезе от къщата.
Старият кочияш Виктор почтително ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се качи в тъмносинята карета. После загърна коленете ѝ с одеяло.
– Благодаря, Виктор.
Възрастният мъж сведе глава и страните му се обагриха в руменина. Обожаваше господарката си не толкова заради красотата ѝ, колкото заради топлината и дружелюбието, с които се отнасяше към всички без разлика.
– Мадам желае ли да посети определено място? – попита той, докато с пъшкане се качваше на капрата. Вече не беше пъргав като на млади години.
Жан поклати глава.
– Не, искам просто да пообиколим горите, за да се насладя на чистия въздух.
Виктор кимна и потегли. Жан се облегна назад с доволна въздишка. Въздухът беше великолепно бистър и мек.
Гората на Сенар предлагаше великолепна гледка с нежните си зелени тонове, с прастарите дъбове и кестени, над чиито силни корени се беше разпрострял килим от светлозелен мъх. Все едно съм в царството на елфите, помисли си унесено Жан.
Някъде далеч се чу изстрел. Сигурно идва от съседно имение, каза си Жан и се вслуша, но не чу нищо повече. Конете препускаха равномерно по черния път. Едра граблива птица се рееше величествено в небесата.
Каретата се движеше по течението на реката и Виктор отпусна юздите. Конете забавиха ход. Жан затвори очи и вдъхна дълбоко пролетните ухания на гората. Слънчевите лъчи стоплиха бузите ѝ, лекият вятър галеше лицето ѝ.
Внезапно, без предупреждение, жално квичене, последвано от шумно пращене в храстите, разкъса мирната тишина.
Конете изпръхтяха уплашено. Жан се обърна и успя да види как нещо голямо и тъмно кафяво изскочи от храсталака и профуча покрай каретата. Дива свиня. Грухтейки, животното се блъсна в конете и побягна обезумяло.
Виктор запази присъствие на духа и се изправи, за да хване юздите. Стреснатите коне изцвилиха и се вдигнаха на задните крака. Изпаднали в паника, направиха огромен скок напред, старият кочияш изгуби равновесие, извика и падна от капрата.