– Да, Ваше Величество.
Луи се обърна към военния министър.
– Как препоръчвате да действаме в този случай, мосю?
Министърът излезе напред с карта в ръка и учтиво приведе глава.
– Ако позволите, Ваше Величество...
Кралят кимна и графът разстла картата върху масата. Десетина нарисувани знаменца в различни цветове показваха местата на военните действия и съотношението на силите в Европа. Д'Аржансон посочи на запад.
– Според мен, сир, би трябвало да преместим военните действия във Фландрия. Там са истинските ни неприятели, англичаните. Там можем да ги засегнем чувствително.
Луи кимна. Войната за австрийското наследство продължаваше четвърта година и краят ѝ все още не се виждаше. Картата ясно показваше, че междувременно войната се е разцепила на безброй по-малки сблъсъци на различни места.
Льо Бел влезе безшумно в помещението и даде едва забележим знак на господаря си.
Луи стана и направи няколко крачки из помещението. Граф Д'Аржансон беше прав. Истинският враг на Франция не беше Австрия, а Англия. Той попипа античния бюст на Александър Велики, поставен пред високо огледало, после премести поглед към бялата стена. Накрая любопитството победи. Кралят отмести мъничкото капаче и погледна през шпионката. Да, тя беше там. Стоеше с гръб към него пред огледалото и бавно сваляше шапката си. Луи се усмихна доволно.
– Ако отидем във Фландрия, ще лишим Прусия от подкрепата си срещу Австрия – изтръгна го от мислите му възбуден глас.
Луи затвори шпионката и се обърна към маркиз Д'Аржансон. Всички в двора знаеха, че министърът на външните работи не споделя възгледите на своя брат, граф Д'Аржансон.
– Така е, но съпругът на Мария Терезия със сигурност ще бъде избран за император – възрази спокойно графът. – Затова е безсмислено да губим време и сили в Прусия и Силезия.
Маркизът се разгневи още повече.
– Наистина ли ще оставите Прусия на австрийците?
Кралят не търпеше подобно поведение. Погледът, отправен към министъра, беше пълен със студенина.
– Постарайте се в мое присъствие да говорите с умерен тон, мосю!
– Простете, Ваше Величество... – Маркизът засрамено сведе глава.
Луи не за първи път се запита как е възможно двамата братя да са толкова различни. Той ценеше граф Д'Аржансон и може би тъкмо поради това бе назначил брат му за министър на външните работи, но напоследък все по-често си мислеше, че е направил грешка.
Кралят застана до масата и се вгледа в картата. Когато вдигна глава, решението беше взето.
– Потегляме към Нидерландия, господа.
Жан свали шапката и наметката си и смутено огледа сепарето, където я въведе херцог Д'Айен. Красиво кресло, тапициран стол, скъп килим на стената, китайски параван, малка камина. Помещението, обзаведено с много вкус, създаваше интимна атмосфера. Тихо цвърчене я накара да се обърне. В голяма златна волиера, окачена на тавана близо до прозореца, подскачаха пет пойни птички. Жан се усмихна и се приближи, за да разгледа пъстрите пера на птичките. И петте бяха толкова малки, че би могла да ги скрие в шепата си. Една от птичките полетя към нея, кацна на най-високия прът в кафеза, наведе глава и я огледа доверчиво. Жан предпазливо протегна ръка. Изведнъж птичката замлъкна. В златната стена на кафеза се отрази едра сянка.
Тя се обърна. На прага стоеше Луи и я наблюдаваше със загадъчен израз.
Тя не бе в състояние да скрие вълнението си. Това беше третата ѝ среща с Луи, но за първи път го виждаше в официални кралски одежди. Кралят носеше избродиран със злато син жакет, по маншетите сияеше Бурбонската лилия, през рамото му минаваше златен ешарп, на гърдите му блестяха ордени, а от колана висеше сабя. Жан се почувства несигурна, почти уплашена. Позата, в която стоеше Луи, начинът, по който бе скръстил ръце пред гърдите, спокойният авторитет, с който я гледаше – всичко това го правеше чужд и далечен. Стори ѝ се невероятно, че двамата са прекарали нощта заедно.
Объркана, тя приклекна в дълбок дворцов реверанс.
– Ваше Величество...
Кралят направи крачка към нея и протегна ръка, за да ѝ помогне да се изправи.
– Мадам – промълви той и леко наклони глава. Двамата се погледнаха в очите. – Позволих си да ви поканя на малък обяд. Имате ли нещо против? – Луи учтиво ѝ подаде ръка, за да я отведе в близкия салон.
Малък обяд? Какво омаловажаване! Масата се огъваше под безброй блюда, пълни с кулинарни изкушения, изпускащи сладки аромати. Двама лакей чакаха, за да сервират.
– Вино?
Жан кимна.
Кралят изчака лакеите да напълнят чашите и им даде знак да се оттеглят. Мъжете напуснаха салона заднешком. От съседната стая долетяха тихи звуци на виоли.