Два пъти следобед, докато кралят работеше с министрите си, Жан ходи в "Етиол", за да види как е дъщеря ѝ. За щастие Александрин беше в сигурните ръце на бавачката. Майка ѝ и Льо Норман дьо Турнем, които гостуваха в имението, също се грижеха за нея.
До вчера всичко вървеше добре. Никой освен семейството ѝ не знаеше къде е тя и какво прави. Снощи обаче пристигна куриер от пастрока ѝ с ужасната вест, че Шарл се е завърнал от Прованс по-рано от предвиденото. Льо Норман дьо Турнем ѝ съобщаваше, че му е съобщил цялата истина и мъжът ѝ е реагирал с буен изблик на ревност. За момент даже загубил съзнание. Едва успели да го успокоят.
Отначало Жан се опасяваше да не би Шарл да изгуби здравия си разум и да дойде във "Версай", за да си я прибере, но бързо отхвърли тази мисъл. Съпругът ѝ не би посмял да извърши подобна лудост. А и Льо Норман дьо Турнем ѝ писа, че възнамерявал да се премести в парижкото им жилище.
Жан помилва тъмната гъста коса на Луи и въздъхна. Не изпитваше угризения на съвестта, че мами съпруга си. Изобщо не се чувстваше виновна. Онова, което преживяваше с краля, беше толкова силно, толкова изключително, че заличаваше всички досегашни сърдечни вълнения. Вече нищо не беше важно, нищо друго нямаше значение за нея. Тя живееше в опиянение и се боеше единствено тази връзка внезапно да не приключи.
Луи нито веднъж не я попита за съпруга ѝ. Двамата не обсъждаха кой какъв е, защото усещаха, че споменаването на реалността неизбежно ще разруши магията на срещата им. Жан не мислеше за Луи като за краля на Франция. В такива моменти я обхващаше плахост, която Луи долавяше и полагаше трогателни усилия да преодолее сдържаността ѝ. Въвличаше я в разговори, задаваше ѝ въпроси – явно мнението ѝ го интересуваше – и Жан всеки път се смайваше и впечатляваше от многостранното му образование и от любопитството, с което се осведомяваше за живота в Париж. Повечето съвсем нормални, ежедневни неща му бяха чужди и го възхищаваха. Жан му описваше подробно нравите на парижани, вечерите в салона на мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен, разказа му всички анекдоти и остроумия, които беше запомнила, и всеки път успяваше да го развесели.
Понякога обаче, докато тя говореше, кралят я наблюдаваше изпитателно, преценяващо, по обичая си наклонил глава и издал брадичка. Тогава Жан усещаше, че нещо от нея му е чуждо, и изпитваше несигурност. Стараеше се да не я показва, защото инстинктивно схващаше, че различията между двамата са част от очарованието на връзката им.
Тя се взря замислено в тъмната глава, отпусната в скута ѝ. Пръстите ѝ нежно очертаха линията на високото чело, плъзнаха се по силните скули и минаха по енергичната брадичка, която му придаваше несравнимия горд израз. Смутеният ѝ поглед се плъзна по следите от нетърпеливата им страст: смачкани чаршафи, разхвърляни дрехи, преобърнато столче... и спря върху една от картините на стената. Три прелестни нимфи на брега на езеро. Багрите бяха толкова нежни, а мазките на четката – толкова фини, че зрителят виждаше сцената през тънко було от мъгла и се чувстваше пренесен в нереален свят.
– Харесва ли ви картината? – Луи отвори очи и проследи погледа ѝ. – Приканва към мечтания, нали? Ланкре я нарисува специално за този салон.
– Прекрасна е – отговори шепнешком Жан, без да сваля поглед от платното.
Луи я помилва нежно.
– Знаете ли, че във вашата красота и очарование има нещо от тези нимфи?
Жан се вгледа по-внимателно в сцената край езерото и неволно си спомни първата си среща с краля. Тогава стоеше пред него мокра до кости и вцепенена от ужас. От гърлото ѝ се изтръгна тих смях, очите ѝ светнаха.
– Да, спомням си, че ме видяхте за пръв път на брега на езеро, но тогава ни най-малко не проявих грацията на тези неземни същества.
– Лъжете се, мадам. Още тогава ме очаровахте. Дворът дни наред говореше само за вас. – Кралят се опря на лакът и се засмя развеселено. – Аз обаче съм много щастлив, защото за разлика от тези привлекателни нимфи вие сте жена от плът и кръв.
Жан също се засмя и той се надигна да я целуне. След малко обаче се изправи рязко.
– Искам да ви покажа нещо. Трябва да чуя мнението ви. – И ѝ подаде ръка. – да вървим.
Жан го последва безмълвно. Не преставаше да се учудва на бързата смяна в настроенията му. Сега беше един човек, след миг щеше да стане съвсем друг. Преди да е разбрала какво става, той я загърна в халата ѝ, грабна своя и повика заспалите пред вратата пажове да им осветяват пътя. Минаха по дълъг коридор, качиха се на горния етаж и спряха пред висока врата.
– Затворете очи!
Жан се подчини. Учудването ѝ нарасна.