Чу отварянето на тежката врата и последва Луи в някакво помещение. Вътре беше студено, миришеше на прах и боя. За момент се изкуши да отвори очи, но кралят явно я наблюдаваше, защото заповяда строго:
– Дръжте очите си затворени!
– Добре, добре! – Жан се засмя, понеже изведнъж си спомни детските игри с Абел.
Пажовете запалиха свещи и се оттеглиха.
Луи я остави сама. Прекоси помещението и премести нещо по пода. Жан чу шумолене.
– Готово!
Жан отвори очи. Големият полилей потапяше помещението в меко сияние. В първия момент светлината я заслепи. Намираха се в ателие с големи прозорци. От едната страна беше издигнат подиум, покрит с кадифе. Очевидно там заставаше кралят, когато позираше за портрет. От другата страна бяха струпани бои, палитри, четки и омазани кърпи. В средата на статив бе поставен портретът на краля. Гланцът на ярките цветове издаваше, че още не е изсъхнал напълно.
Луи оглеждаше портрета си със събрани вежди и видимо се колебаеше.
– Днес бе завършен. Предназначен е за испанския двор. Искам да чуя честното ви мнение. Как го намирате?
Жан разгледа внимателно портрета. Кралят стоеше пред нея в униформа, със строго изражение на лицето.
– Прилича ли ми?
Отговорът беше лесен, но тя се поколеба.
– Е? – подкани я нетърпеливо Луи.
Жан се обърна към него. Незнайно по каква причина изведнъж изпита чувството, че от отговори ѝ зависи много повече – не само съдбата на картината. Затова се постара да подбере думите си.
– Художникът очевидно се е постарал много, сир, и ви е представил като съвършения монарх. – Никак не беше просто да формулира мисълта си така, че да не го засегне. – Тъкмо затова картината не ми се струва жива. След като ме попитахте за честното ми мнение, ще ви кажа: тя не ви показва такъв, какъвто сте в действителност.
Кралят загуби дар слово. По средата на челото му се вдълба заплашителна бръчка.
– Правилно ли ви разбрах? Може ли картината да е съвършена, а да не ми съответства?
Жан преглътна мъчително. Обзе я чувството, че е паднала в капан.
– Не, Ваше Величество. Исках да кажа друго – художникът се е стремил да ви изобрази млад. Затова изглеждате привлекателен, почти неземно красив, но не толкова решителен. Вижте например брадичката си. На портрета имате брадичка на младеж, закръглена и мека, а в действителност вашата брадичка е остро изсечена, прави ви мъжествен.
Като видя невярващия, изумен поглед на Луи, Жан замлъкна уплашено. Какво говореше? Сигурно е полудяла да изказва такива съмнения.
– Простете ми! – прошепна съкрушено тя.
– За какво да ви простя? Че не виждате у мен неземната красота на младеж?
В очите му светна злобна подигравка и той направи крачка към нея. Авторитетът в тъмните зеници беше толкова властен, че Жан отстъпи крачка назад. Внезапно близостта и доверието помежду им изчезнаха.
Луи се обърна отново към портрета и лицето му се втвърди, стана почти жестоко. Завъртя се рязко към нея и изръмжа заплашително:
– А най-лошото е, че съм почти убеден в правотата на оценката ви!
Като видя стреснатото лице на Жан, той се разсмя като момче.
– Много ви благодаря за честността, мадам. Заобиколен съм от хора, които непрекъснато ме ласкаят, и рядко чувам истината. Може би ще ви простя, че с вашите думи ме превърнахте в старец... по очарователен начин, признавам...
Жан се усмихна и очите ѝ светнаха палаво.
– Преди малко бяхте огън и пламък, сир, а това не е характерно за старец...
Кралят направи крачка към нея и впи устни в нейните.
– Да си вървим – подкани я след малко той. – Тук е много студено.
Прегърна я и вдигна свещника, за да освети лично пътя им до кралските покои.
18.
Даже през затворените прозорци шумът от непрестанно пристигащи и заминаващи карети се чуваше съвсем ясно. Тропотът на конете, гневните викове на носачите, маршировката на гвардейците представляваха част от ежедневието на кралските министри.
Без да се притеснява от шума, с който бе свикнал от години, граф Дьо Морпа даваше нарежданията си. Главният полицейски лейтенант Фейдо дьо Марвил стоеше почтително приведен пред писалището на министъра и търпеливо чакаше секретарят и двамата писари да излязат от кабинета му. Дългото гъше перо се плъзгаше, скърцайки, по хартията. Най-сетне Морпа приключи с писането, вдигна глава и даде знак на Марвил да се изправи.
– Е, какво открихте?
Фейдо дьо Марвил отново се поклони почтително и започна да изрежда резултатите от проведеното разследване:
– Нашето подозрение се потвърди, графе. Негово Величество наистина има връзка с мадам Д'Етиол... прекарва нощите с нея в частните си покои...