Жан го хвана подръка. От лекия ветрец дантелените волани на чадърчето ѝ пърхаха като пеперудени крилца.
– Между нас да си остане, мосю Волтер, нямах ни най-малка представа колко е трудно да обичаш краля. Никога няма да науча безбройните правила и предписания, с които скъпият абат Дьо Берни се опитва да ме запознае – въздъхна тя и поведе поета към една сенчеста алея.
Волтер, искрено зарадван за връзката ѝ с краля, спря и я погледна сериозно.
– Няма от какво да се притеснявате, мадам. Вие сте не само по-красива и по-очарователна, а и много по-умна от повечето дами в Двора.
Жан не отговори. Знаеше, че Волтер има горчив опит с "Версай". Острият език и критичните му произведения няколко пъти едва не го пратиха в Бастилията. Многократно беше принуждаван да емигрира. Църквата не го обичаше. Слава богу, миналата година се бе върнал в Париж и оттогава се радваше на нарастващото благоволение на краля.
– Все още не съм имала случай да ви поздравя за новата ви длъжност като кралски историограф – усмихна му се топло Жан. – Вашето стихотворение за победата на Негово Величество край Фонтеноа ми хареса много. Кралят ми писа, че също го е харесал.
Волтер склони глава.
– Много ви благодаря. Позволете да изтълкувам като добър знак, че съдбата ни отвежда в Двора по едно и също време.
– И аз го тълкувам така, мосю Волтер, и се надявам да ме посещавате често. – Жан отново се обърна към терасата, където столовете и абатът я очакваха. – Дотогава ще се наложи да се позанимавам усърдно с изкуството на дворцовата етикеция, а това не е особено приятно. – От гърдите ѝ се отрони тиха въздишка.
Очите на Волтер засвяткаха дяволито.
– Е, къде, ако не в Двора, е мястото на придворната учтивост, нали, скъпа?
Жан избухна в смях.
– Прекрасно казано!
Двамата се поразходиха още малко из парка, обсъждайки последните събития в Париж. Жан се радваше на разнообразието и покани поета да остане за вечеря. Волтер прие с радост.
Горещината бе развалила доста величествената външност на маркиз Дьо Пюизиол. Напудреното лице беше яркочервено, а по ръбовете на изкусно вързаното шалче блестяха едри капки пот. Маркизът кимна мрачно на братята Пари.
– Ужасно съжалявам, господа, но ме натоварихте със случай, много по-труден, отколкото предполагахме.
– Как да разбираме думите ви, маркизе?
– Имам предвид търсенето на наставница за вашата питомка – обясни нетърпеливо маркизът и затърси носна кърпичка из джобовете на жакета си.
Пари дьо Монмартел му подаде мълчаливо своята снежнобяла, дискретно парфюмирана кърпичка. Маркизът благодари и избърса потното си чело. После небрежно хвърли кърпичката на пода.
– Не съм сигурен дали ще намеря подходящия човек.
– Е, аз вече намерих – в гласа на Пари дьо Монмартел се прокрадна опасна мекота. Маркизът бе получил значителна сума, за да намери наставница – според изискванията на традицията на дамата се падаше задължението да представи Жан на краля и кралското семейство.
– Не ме разбирайте погрешно. Наистина положих огромни усилия, постарах се да убедя няколко дами, ала нито една от тях не пожела... – маркизът явно се чувстваше неловко и затърси правилните думи – ... не пожела да се изложи на опасността да се бламира пред Двора, като представи на Негово Величество лице с такъв произход.
– Кралят ѝ даде стара и благородна титла – намеси се Пари Дюверни, който досега не бе отронил нито дума. – Тя ѝ дава право да принадлежи към висшата аристокрация както всяка друга дама във "Версай".
Маркизът въздъхна театрално и вдигна рамене.
– Да, днес може би е така, но довчера не беше.
Пари дьо Монмартел хвърли кратък поглед към брат си и попита все така меко:
– Кажете ни, маркизе, вярно ли е, че принцеса Дьо Конти играе хазарт със същата страст като преди?
Само поклонът представляваше цял отделен свят. Съществуваха стотици различни форми да се поклониш. Дамите приклякаха леко или се отпускаха на коляно, гърбът оставаше изправен или съвсем леко се накланяше напред. Когато поздравяваше лица с висок ранг, трябваше да сведе горната част на тялото си, но когато пред нея застанеше човек с нисък ранг, бе достатъчно просто да издаде раменете леко напред – беше по-скоро вдигане на раменете, отколкото поклон. Понякога стигаше само да кимне кратко. Главата и погледът също изразяваха различни степени на уважение. При определени случаи се налагаше дискретно да разпери пръсти, а вариантите за вдигане, сваляне и разперване на ръцете нямаха брой. В зависимост от ситуацията ветрилото се държеше настрана, отваряше се наполовина или се затваряше.