Под ликуващите викове на придворните Луи и дофинът слязоха от конете и изкачиха стълбите. В продължение на кратък миг, останал незабелязан за повечето присъстващи, погледът на краля се залута към прозорците на двореца, но Луи бързо се овладя и пристъпи към съпругата си.
За да почете завръщането му, тя беше празнично облечена и дори гримирана, ала въпреки напудреното лице и накитите в косата излъчваше строга добродетел. Луи се опита да си спомни дали и преди е изглеждала така. Не, през първите години от брака им Мария Лешчинска се държеше естествено и беше много свежа. Той я намираше привлекателна, макар и лишена от всякаква чувственост. Доскоро разликата във възрастта им не се долавяше толкова силно, но днес кралицата изглеждаше почти стара жена. Той я уважаваше и почиташе като майка на децата му и кралица на Франция, но страстта му към нея отдавна бе угаснала.
Луи направи кратък поклон и целуна ръката на своята кралица. Мария Лешчинска го дари с топла усмивка.
– Благодаря на Бога, че чу молитвите ми и ви върна във Франция и при нас здрав и победител.
Луи се поклони отново, подаде ѝ ръка и я въведе в двореца под ликуващите възгласи на многохилядното множество.
Беше почти полунощ. Бързи стъпки отекваха в дългия коридор на страничното крило. Задрямалите лакеи скочиха стреснато и пропуснаха едрата фигура да завие зад ъгъла. Преди да са видели лицето и да са коленичили, кралят вече бе минал покрай тях и бързаше нататък.
Луи спря пред двойната врата в края на коридора. Стражите му отвориха тържествено и той влезе с бързи стъпки в преддверието. Две камериерки се снишиха в дълбок поклон и го изчакаха да влезе в покоите на господарката им. Жан, седнала пред тоалетката, се обърна стреснато с пухче за пудра в ръка.
Луи застана в средата на стаята и я загледа безмълвно. Бялата ѝ кожа блестеше през украсеното с дантели неглиже. Очите ѝ сияеха от радост.
– Сир!
– Мадам.
Кралят склони глава. Усмивка огря лицето му. Жан скочи и се хвърли в обятията му.
Луната пръскаше светло сияние върху голите им тела. Изтощени от дългата любовна игра, двамата лежаха един до друг нежно прегърнати. Луи плъзгаше пръсти по тънката ѝ талия.
– Избрахте за мен прекрасно име и титла – промълви тихо Жан.
– Маркиза Дьо Помпадур... Да, името ви подхожда. Имам усещането, че винаги сте го носили. – Кралят се наведе към нея и я целуна. – Назначил съм представянето ви в Двора за следващата седмица. Датата е 14 септември.
Седнал зад писалищната си маса с модно извити позлатени крака, граф Дьо Морпа усети болезнено пробождане в стомаха. Марвил бе дошъл да му докладва в Парижката палата на улица "Дьо Гранел".
До днес министърът вярваше, че връзката между краля и мадам Д'Етиол е приключена. Каква заблуда! През май, когато Луи замина за Фландрия, главният полицейски лейтенант го увери, че дамата е отпратена обратно в имението си. Може би още тогава трябваше да се сети какво се готви независимо какво си шушукаха в Двора: според едни била заминала за Нормандия, според други била затворена в манастир. Той не видя причина да се усъмни в твърдението, че кралят е сложил край на поредното малко приключение, а сега беше принуден да признае огромната си грешка.
Лицето на министъра се затвори. Остави настрана восъка, с който се готвеше да запечата току-що написаното писмо, и повтори въпроса си, за да се увери, че е чул правилно:
– Каква е станала?
Марвил нервно закърши ръце. Опасяваше се днешният доклад да не му струва поста на главен полицейски лейтенант в столицата.
– Негово Величество я е направил маркиза.
– Маркиза? – повтори глухо графът. Лицето му придоби пепелносив оттенък.
Марвил кимна със сведена глава.
– Маркиза Дьо Помпадур. Това е титлата ѝ.
За момент Дьо Морпа онемя. Към бодежа в стомаха се прибави горчив вкус в устата. Взря се неразбиращо в портрета на дядо си Луи Фелипо дьо Поншартрен, също кралски министър, отличен за вярната си служба с графство и свързаната с него титла граф.
След секунди Морпа се овладя. Воднистосините му очи се стесниха до тъмни цепки. Погледът му стана унищожителен.
– Бъдете така добър да ми обясните, мосю Дьо Марвил. Първо ми докладвате, че мадам Д'Етиол е отпратена от краля и е заминала за Нормандия. После идвате и ми съобщавате, че се е оттеглила в имението "Етиол" и е дълбоко нещастна, дори смята да прекара остатъка от живота си в манастир. А днес ми заявявате, че нищо от това не е вярно. Точно обратното: Негово Величество все още има връзка с нея и на всичкото отгоре ѝ е дал титлата маркиза. Как да разбирам това?