22.
Часовниците удариха шест следобед. Коридорите, преддверията и кралските покои гъмжаха от придворни – всички си шепнеха и се оглеждаха с очакване. Най-сетне вратите на Огледалната зала се отвориха.
Жан пое дълбоко дъх. Предстоеше ѝ да мине през дълъг шпалир от хора. Изпъна крехките си рамене и влезе в залата, придружена от принцеса Дьо Конти и графиня Д'Естрад. Следваше ги още една придворна дама. Малката група вървеше бавно и с достойнство, независимо от огромното желание на Жан да се завърти и да побегне. Тежката атлазена рокля с богата бродерия, надиплена върху грамаден кринолин, и придворният шлейф не ѝ позволяваха да се движи бързо, още по-малко – да бяга.
Жан усети как ръцете ѝ в тънки дантелени ръкавици овлажняват от вълнение. При нормални обстоятелства би се радвала на публиката – тя обичаше да играе на сцената, да пее или просто да влезе в някой салон и да привлече всички погледи върху себе си, – ала сега беше друго. Неумолимата студенина, излъчвана от десетките лица наоколо, ѝ причиняваше болка и обида.
Пътят през галерията до съвещателната зала ѝ се стори безкраен. След цяла вечност стигнаха до cabinet du conseil. И там беше пълно с придворни. Жан спря на прага и с облекчение установи, че познава някои лица. Ришельо, както винаги подигравателно усмихнат. Зад него херцог Д'Айен. Наблизо млада дама, накичена с бисери – принцеса Дьо Роан; тя също бе присъствала на онзи съдбоносен лов край "Етиол" и сега измери Жан с пренебрежителен поглед. Маршал Дьо Ноай. Леденото лице на граф Дьо Морпа. Братята Д'Аржансон...
Сред тях, опрян на перваза на камината, стоеше кралят. Тъкмо бе разговарял с принц Дьо Конти и сега се обърна. Разговорите утихнаха.
– Ваше Величество, маркиза Дьо Помпадур – представи я с висок глас принцеса Дьо Конти.
Луи я погледна.
Жан грациозно приклекна в дълбок поклон. После, както изискваше протоколът, направи няколко крачки напред, поклони се отново, пак тръгна напред и като стигна до краля, направи трети поклон.
Луи се усмихна.
– Изключително се радваме да ви поздравим с добре дошли във "Версай", мадам.
Жан се изчерви под пласта пудра, усмихна се и наклони глава.
– За мен е голяма част, Ваше Величество.
Кралят ѝ кимна в знак, че церемониалът е приключил и тя има право да се оттегли.
Жан се поклони. Оставаше ѝ да напусне помещението така, както бе дошла – заднешком, без да настъпи шлейфа си. Многократно упражнява тази трудна маневра и се молеше да се справи и този път, когато към нея са насочени стотици погледи.
Стараейки се да се движи елегантно, тя придвижи единия си крак назад, побутна леко шлейфа и стъпи предпазливо на пода. Повтори същото с другия крак и стъпка по стъпка стигна до вратата. Там спря, въздъхна облекчено и направи последния задължителен реверанс.
Графиня Д'Естрад, която бе представена в двора само преди два дни, ѝ кимна възхитено.
– Готова съм да повярвам, че цял живот не сте правили нищо друго, освен да крачите назад с дълъг шлейф – пошепна тя в ухото ѝ, след като излязоха от залата и отново закрачиха през шпалира от придворни. Жан се усмихна признателно.
Протоколът изискваше да я представят последователно на всички членове на кралското семейство. Жан, естествено, се боеше най-много от срещата с кралицата.
Покоите на Мария Лешчинска бяха още по-пълни. Всички придворни държаха да присъстват на първата среща между унизената кралица и новата ѝ млада съперница, която на всичкото отгоре беше от буржоазен произход.
Мария Лешчинска седеше в разкошно кресло, заобиколена от придворните си дами, и бродираше. Картина на съвършена добродетел.
Кралицата чу стъпките ѝ и вдигна глава. Отдясно стояха духовници и измерваха Жан с неприкрито враждебни погледи. Докато тя правеше изискваните от протокола поклони, никой не помръдна.
Един от свещениците се прекръсти и лицето му потъмня. Монсиньор Бойе! Жан веднага го позна. Пари дьо Монмартел ѝ бе показал портрета му. Вероятно висшият духовник до него беше кардинал Дьо Роан.
Жан приклекна в смирен реверанс.
– Ваше Величество, маркиза Дьо Помпадур – представи я, видимо смутена, принцеса Дьо Конти.
Жан се приведе към пода и, спазвайки церемониала, посегна да целуне края на полата на кралицата, но тя, пак съгласно предписанията на церемониала, побърза да я издърпа. После даде знак на новопредставената маркиза да се изправи.
Кафявите очи и зрялото, почти негримирано лице, обрамчено от скромно бяло боне, направиха дълбоко впечатление на Жан. Кралицата я измери с хладен поглед и отдели малко повече внимание на дълбоко деколтираната ѝ официална рокля.