Слънцето бавно изгряваше над парка. Жан седеше в леглото и замечтано се взираше навън, където шумата на грижливо подрязаните дървета и храсти вече беше започнала да се оцветява в златно и червено. Настаниха я в помещенията, където преди бе живяла херцогиня Дьо Шатору. Намираха се в северозападното крило на двореца. Оттам се разкриваше приказна гледка. От прозорците ѝ се виждаха пирамидалните фонтани и каскадите на нимфите, придружителки на богиня Диана. Зад тях минаваше дълга алея, оградена от бронзови статуи, която отваряше панорама към Драконовия и Нептуновия басейн.
В ранната сутрин над басейните и фонтаните се носеха облаци пара. Първите слънчеви лъчи оцветяваха влагата във всички цветове на дъгата и местността изглеждаше магично красива. В далечината се издигаха могъщите гори на Марли.
Жан отпи глътка от горещия, подправен с канела шоколад, донесен от камериерката. След като Луи си отиде, не можа да заспи отново. Все още не ѝ се вярваше, че е била представена в двора. След вчерашния ден и тя като всички други придворни имаше право да посещава празненствата, баловете и приемите във "Версай". Поканеха ли я, щеше да участва в различни церемонии, да ходи на лов, да присъства на частните вечери в покоите на краля или кралицата и даже да се вози в кралските карети.
Едва навършила 23 години, тя стана официална метреса на френския крал.
Жан се отдаде на тази опияняваща мисъл, но като погледна големия часовник на стената, скочи. Почти осем! Време за ставане. Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел бяха обещали да я посетят по време на утринния тоалет, графиня Д'Естрад също щеше да намине.
Жан остави чашата и посегна към звънчето, ала камериерката ѝ вече влизаше в спалнята и направи реверанс. В ръцете си крепеше сребърна табла, отрупана с писма и визитни картички. По лицето ѝ бе изписана безпомощност.
– Простете, мадам, но на стълбата пред покоите ви се е наредила опашка. Дадоха ми това за вас. Господата смирено молят да им позволите да изкажат почитанията си.
Жан погледна смаяно таблата и кимна.
– Оставете я тук – и посочи нощното шкафче до леглото.
Камериерката направи няколко предпазливи крачки и сложи таблата върху шкафчето. Очевидно зарадвана, че не е разпиляла писмата и картичките по пода, тя направи реверанс и бързо излезе от стаята.
Жан прегледа съдържанието на таблата, любопитна да разбере кой чака пред вратата ѝ. Повечето имена ѝ бяха непознати. Прочете предложения за продажба на какво ли не: коне, карети, мебели, бижута, екзотични животни, даже еликсири, обещаващи вечна младост и красота. Откри обаче и картичките на няколко стари, отдавна забравени познати, които явно искаха да напомнят за себе си. Хвърли бегъл поглед към няколко молби да осигури на просителите служба в двора. Имаше десетки покани за вечери и празненства, както и ласкателни поздравления за новото ѝ положение. Най-много я зарадва писъмцето на Волтер: "Звездата ви изгря с ярка светлина. Цял Париж и Версай – о, какво говоря, – цяла Франция и Европа говорят за вас! Един стар приятел се надява да ви посети..."
Жан се засмя и позвъни за камериерката си.
– Да, мадам?
Жан бе отделила от купчината няколко писма и картички, които ѝ се сториха важни, и ги подаде на момичето.
– Щом поговоря с господата Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел, пуснете тези хора да влязат. Ах, да, и кажете на мосю Волтер, че много ще се радвам да го поздравя по време на утринния си тоалет.
– Разбира се, мадам.
Камериерката тъкмо направи реверанс, когато Жан забеляза едно писмо, изпаднало от таблата. Името ѝ бе написано с доста особен почерк. Тя обърна писмото, но никъде не видя името на подателя. Отвори плика и зачете с интерес...
– Мадам! Добре ли сте?
Камериерката, влязла в спалнята с утринния халат и пантофите, я погледна загрижено. Лицето на господарката ѝ бе станало смъртнобледо.
– Нищо ми няма – отговори едва чуто Жан, смачка писмото и с презрителен жест го хвърли в камината.
– Е, господа, позволете да попитам какво толкова спешно има, та желаете да говорите с мен още преди месата.
Кралят застана в средата на кабинета си, вдигна високо тъмните си вежди и демонстративно хвърли поглед към златния си джобен часовник. Стараейки се да прикрие нетърпението си, за да не изглежда неучтив, той се обърна към тримата духовници, настояли да говорят с него: кардинал Дьо Роан, монсиньор Бойе и изповедника му отец Перюсо.
Кръглото лице на отец Перюсо доби предупредително изражение.
– Ваше Величество, позволете да кажем, че сме силно загрижени.
– Ще ми разкриете ли защо? – попита Луи и опря ръце на кръста си.