Изпитваше безкрайна благодарност към абат Дьо Берни, който незабележимо ѝ помагаше да се спасява от груби грешки. За съжаление и той не беше в състояние да предотврати всичките ѝ пропуски. Жан си припомни със срам вечерята в частните покои на Луи, когато със закъснение забеляза, че кралят не яде супа. Нито един от придворните не докосна съответните прибори, само тя вдигна лъжицата към устата си и смутено я върна в чинията. Надменността и пренебрежението, блеснали в погледите на присъстващите, я улучиха право в сърцето. Кралят се направи, че не е забелязал грешката ѝ, но тя беше сигурна, че не е убягнала от вниманието му.
– С времето ще свикнете с живота във "Версай" – промълви Луи, сякаш прочел мислите ѝ. Плъзна ръце под наметката и помилва треперещото ѝ рамо. – "Шоази" ще ви хареса – увери я той и се наведе да я целуне.
24.
Керван от карети, кралски екипажи и гвардейци на коне напредваше бавно по широката алея. На възвишението пред тях се издигаше великолепен светъл дворец. В сравнение с "Версай" или "Фонтенбло" "Шоази" изглеждаше съвсем малък, но още отдалеч се виждаше, че сградата и паркът са също толкова впечатляващи и сигурно са стрували много пари.
– Уведомете ротмистрите, че следобед ще излезем на лов.
Луи, в отлично настроение, се обърна към херцог Д'Айен, седнал срещу него и Жан редом с херцог Дьо Ришельо.
Жан се наведе през прозорчето. "Шоази"! Спомни си първата среща с краля в гората на Сенар. Ако тогава някой ѝ беше казал, че един ден ще дойде тук като негова официална метреса, никога нямаше да му повярва.
Луи помилва ръката ѝ.
– Давам кралство, за да разбера за какво мислите, мадам.
Жан наклони глава и очите ѝ светнаха предизвикателно.
– Кое по-точно – вашето или австрийското? А може би английското?
Луи избухна в смях. Пътуването мина много приятно. Даже Ришельо, който през цялото време се мръщеше, не успя да извади Жан от равновесие.
Кралят улови ръката ѝ и нежно целуна връхчетата на пръстите.
– Вие сте скъпа стока, мадам. Признавам, че заслужавате и трите кралства. Но поне ми дайте време да завладея последните две – завърши развеселено той.
Каретата спря. Цяла армия прислужници в кралски ливреи се втурна да помага на пажовете и лакеите да разтоварят сандъците и раклите. Кралят идваше тук само с неколцина доверени хора, но придружаващата го прислуга и гвардейците наброяваха поне стотина.
Луи разведе Жан из двореца. Беше купил "Шоази" едва преди няколко години и оттогава непрекъснато го преустройваше. Кралските покои и галерията на трапезарията бяха разширени, терасата с изглед към Сена вече беше много по-голяма, а главната сграда беше съвсем нова. Архитектът Габриел донесе плановете. Размахвайки въодушевено ръце, той описа на Жан какви промени предвижда: странично крило с апартаменти за гостите, театър, нова оранжерия, бани и конюшни.
– Хубавото на Шоази е, че за разлика от "Версай" и "Фонтенбло" тук няма почти нищо построено в стила на миналите столетия, с което да се съобразяваме при преустройството. Човек е свободен да даде воля на фантазията си – обясни Луи. Беше направил много промени във "Версай", но винаги внимаваше да запази стила и традицията на прадядо си Луи XIV, построил комплекса.
– И вие сте запален по архитектурата като приемния ми баща – отбеляза с усмивка Жан.
– Наистина ли? Някой ден трябва да ми го представите.
Двамата излязоха на терасата, от която се виждаше целият парк. Покрай реката беше издигнат бял зид. Тук Сена не беше мръсна като в Париж, а кристалносиня. На малкия кей бяха вързани венециански гондоли, а в средата на реката се плъзгаше корабче с платна.
– Възхитително място – прошепна Жан.
Луи кимна, застана зад нея и я обгърна с ръце. Тя се облегна на гърдите му и въздъхна доволно.
– Имам изненада за вас – кралят я обърна към себе си.
Прислужник в ливрея изнесе на терасата кошница, украсена с панделка на сини и златни ивици, избродирана с Бурбонски лилии. Прислужникът се поклони и остави кошницата на пода. Жан чу скимтене – от кошницата изскочиха две пухкави кученца с карамелен цвят на козината.
Ришельо, Д'Айен и граф Дьо Коани, застанали в другия край на терасата, се приближиха любопитно.
– Божичко, колко са хубави! – извика Жан и коленичи пред кошницата. Двете кученца се заклатиха на още несигурните си крачета към нея. На шиите им бяха вързани същите панделки в синьо и златно.