– Желая ви добро утро, скъпа – изчурулика тя и се обърна към камината, за да погали двете кученца, дремещи доволно пред огъня. После се посвети на плодовете и сладките, наредени на масата. Графинята много обичаше грозде.
Развеселена, Жан я наблюдаваше в огледалото. Камериерката ѝ поднесе табла с писма и картички, предадени за нея както всяка сутрин.
– Виждам, че сте спали добре.
– Чудесно – кимна енергично графинята. Дългото лице с хлътнали бузи не я нравеше красива, но искрящата жизненост и чувството ѝ за хумор привличаха хората. – Между нас казано, радвам се, че сме отново във "Версай".
– Наистина ли?
Графинята произхождаше от висшата аристокрация и още от дете знаеше как да се държи в Двора. Самата Жан намираше живота във "Версай" бляскав, но напрягащ, и страдаше, защото тук виждаше краля много по-рядко, отколкото в "Шоази" или "Фонтенбло". Дните му бяха разпределени по минути. След церемонията по обличането Луи отиваше в Държавния съвет или даваше аудиенции. Към обед присъстваше на месата, после обядваше и пак се оттегляше да работи. По-късно следобед отиваше на лов или се разхождаше из парка. Поне два пъти седмично вечеряше пред Двора с кралицата и децата си, през останалите вечери се организираха така наречените soirs d'appartement – придворните се събираха в официалните салони, играеха се разни игри, даваха се концерти или театрални представления, провеждаха се балове.
Кралят вземаше Жан на всеки лов и разходка. Тя присъстваше и на вечерите, а през деня Луи често открадваше по няколко минути, за да иде при нея – и все пак времето, прекарвано заедно, ѝ се струваше твърде малко. За разлика от прадядо си Луи настояваше да има свой личен живот и освен полуофициалните покои около частния кабинет, с които се беше задоволявал Кралят Слънце, си беше устроил petits appartements на втория етаж под покрива, където никой нямаше право да го безпокои без изрична покана. Към тази светая светих принадлежаха интимни салони, галерии, стая за игра, кухня, бани, библиотека и работен кабинет, където кралят канеше само най-доверените си придворни. Късно вечер, след soirs d'appartement, Луи отиваше в частните си покои и канеше там избран кръг хора, сред които беше и Жан. За съжаление кралят беше длъжен да спазва церемонията coucher и по някое време слизаше в официалните покои. Обикновено идваше при Жан чак след полунощ, но дори когато беше много уморена, тя се наслаждаваше на миговете, когато двамата най-сетне оставаха насаме.
Жан се обърна отново към графиня Д'Естрад, която любопитно оглеждаше помещението. В момента вниманието ѝ бе привлечено от тоалетната масичка, където камериерката бе отворила кутия с искрящи скъпоценности. Графинята посегна към едно колие от розови перли и въздъхна възхитено.
– Боже, колко са красиви! Нов подарък от Негово Величество?
Жан кимна и се зае да преглежда пощата. Сред многото писъмца и картички отново лежеше едно от онези писма. Тя започна да чете и лицето ѝ помрачня.
– Принцеса Дьо Роан ще позеленее от завист. – Графинята забеляза посърналото изражение на Жан и се обезпокои. – Нещо неприятно ли има, мила?
– Нищо интересно – отвърна хладно Жан, смачка писмото и го хвърли в огъня.
Графинята проследи действията ѝ с нарастващо учудване.
– Наистина ли не се е случило нищо? Да не сте получили лоша вест?
Жан поклати глава.
– Нищо важно.
– Маман! Маман!
Жан се обърна към вратата. Малката Александрин се откъсна от ръката на бавачката и се втурна да целуне майка си.
Изпълнена с радост, Жан разтвори ръце.
– Добро утро, ангелчето ми – поздрави весело тя и целуна дъщеричката си.
Двете се виждаха рядко и Жан страдаше от това положение. За съжаление Александрин нямаше право да живее при нея в двора. Според един неписан закон във "Версай" нямаше деца – с изключение на кралските принцове и принцеси. Веднага след раждането децата на аристократките отиваха в ръцете на бавачки. Професионалните майки живееха в малките села около столицата. Жан също бе намерила достойна за доверието ѝ личност, която да се грижи за Александрин, докато стане достатъчно голяма, за да отиде в манастирско училище. Плащаше добре на бавачката и тя ѝ водеше детето почти всяка сутрин, докато беше сама в покоите си, а понякога и следобед, за да се поразходят из парка. Жан се радваше, че баща ѝ редовно посещава внучката си. Двамата много се обичаха. Очевидно Франсоа Поасон си спомняше времето, което беше прекарвал със собствените си деца, преди да замине в изгнание, и се чувстваше поне до известна степен обезщетен за загубата.