Малката Александрин беше неземно красива с къдравата си руса коса и огромните сини очи. Сърцето на Жан преля от майчинска гордост. Момиченцето се сгуши в скута ѝ и се разприказва на своя език. Жан я послуша известно време и попита засмяно:
– Какво точно искаш да ми кажеш, миличка?
– Простете, мадам, но не успях да я удържа – поклати глава бавачката.
– Няма нищо, не сте виновна. Винаги се радвам, когато дъщеря ми е тук – отвърна весело Жан.
Камериерката застана на прага и съобщи:
– Абат Дьо Берни, мадам.
Абатът влезе, отиде при Жан и ѝ целуна ръка.
– Маркизо.
Утрото продължи по обичайния ред. Все повече хора молеха да бъдат допуснати в покоите ѝ и само след половин час салонът беше пълен. Жан все още не можеше да повярва, че толкова много хора желаят да я видят, но това беше нормално за официалната кралска метреса. Даже и гардеробната ѝ беше пълна; из стаите се чуваше бръмчене като в кошер.
Волтер се появи точно когато камериерките вплитаха розовото колие в косите ѝ.
– Мосю Волтер! – Жан се обърна зарадвано към поета.
Той носеше риза с разкошно жабо, лицето му беше напудрено, но кафявите очи святкаха по стария леко подигравателен начин. Направи поклони и ѝ целуна ръка.
– Маркизо. Ако можеха да ви видят, боговете щяха да побледнеят от завист.
– Много ви благодаря, мосю Волтер – засмя се Жан. – А на вас със сигурност щяха да завидят за блестящия дух. Разкажете ми, моля, как напредва операта ви.
Ришельо, който като пръв камерхер отговаряше за забавленията в Двора, бе поръчал на поета да напише опера в чест на победата край Фонтеноа и Жан се радваше, че това стана благодарение и на нейното влияние. Самият Рамо композира музиката към "Храмът на славата". Премиерата щеше да се състои само след няколко дни във "Версай".
Лицето на поета изрази сериозна тревога.
– Както вероятно знаете, мадам, някои хора много държат да внасят промени до последния момент...
Жан го погледна с известно учудване – обикновено Волтер беше непоколебимо уверен в собствените си способности, но днес в гласа му звучеше съмнение. Тя усети какво става с него – затрудняваше се да намери точния баланс между създаването на забавна опера и да отговори на своите изисквания като поет и философ. Да, имаше сложна задача, но Волтер беше честолюбив и знаеше, че ще осъществи желанието си да стане член на френската академия само ако си завоюва положение в Двора. Поетът от години се стремеше да бъде приет в Академията, но Църквата упорито се противопоставяше. Най-яростният му противник беше монсиньор Бойе. Макар и кралски историограф, смятаха Волтер за еретик и опасен свободомислещ. С написването на операта той се надяваше най-сетне да спечели краля и двора на своя страна.
– Сигурна съм, че Негово Величество ще хареса операта ви – опита се да го успокои Жан и подаде ръката си на камериерката, за да завърже с тафтяна панделка дантеления маншет на бухналия ръкав.
– Това ще ме направи най-щастливия от всички поети. Позволете да отбележа, че сдържаността на нашия велик владетел рядко ми позволява да разбера какво му харесва и какво не – отговори тихо Волтер.
Жан се усмихна с разбиране. Поетът намекваше за по-скоро хладните отношения между него и краля.
– Бъдете уверен, мосю Волтер, че кралят ви цени високо. Иначе нямаше да ви направи свой историограф и нямаше да се съгласи именно вие да напишете новата опера.
Всъщност Волтер е прав, помисли си с въздишка Жан. Докато двамата бяха в "Шоази", кралят отстъпи пред молбата ѝ и покани Волтер, Кребийон и Дюкло, но се държа на разстояние. Проведе само един дълъг разговор с Волтер и той беше посветен на пътуването му в Англия и на публикацията му за философията на Нютон. След тази среща Жан осъзна, че Луи е твърде много крал, за да харесва свободомислещите поети, които се осмеляват да критикуват Църквата, морала и държавата.
– А как е възхитителната мадам Дю Шатле? – смени темата тя.
– О, радва се на добро здраве. Изпраща ви най-топлите си поздрави.
Емили дю Шатле беше спътницата на Волтер. Необикновена жена, известна със страстната си жизненост и с интелектуалните си интереси. Освен с литература, тя се занимаваше още с математика и физика и лично провеждаше научни опити. Маркизата беше омъжена, но двамата с Волтер бяха двойка вече почти 14 години и от време на време живееха заедно със съпруга ѝ, маркиз Дю Шатле, в двореца "Сире" в Шампан.
– Моля, поздравете я сърдечно от мен – заръча Жан.
Волтер галантно наклони глава.
– За мен ще е удоволствие, маркизо.
Той се сбогува скоро, защото влязоха нови посетители, очакващи да поговорят с маркизата.