Изпълнението на "Храмът на славата" мина с умерен успех. Жан изпита искрено съчувствие към Волтер. След представлението поетът напразно очакваше похвална дума от краля. За съжаление той сам си беше виновен. Луи беше твърде интелигентен, за да не забележи скритите морални поучения, вплетени в репликите на героите.
– Операта на мосю Волтер не ви хареса, нали? – попита Жан, когато двамата с краля останаха сами.
– О, хареса ми. Увертюрата на Рамо е великолепна – усмихна се кралят.
Жан кимна с усмивка.
– Да, Рамо е прекрасен композитор. Бъдете снизходителен към мосю Волтер – помоли меко тя. – Не му се сърдете, че се е опитал да смеси операта с философията.
– Според мен това не беше философия, а директно преподаден урок – отвърна сухо кралят.
– Това му е в природата – обясни тихо Жан.
– Какъвто и да е, той няма право да ме поучава, мадам. Това е нечувана дързост – изръмжа раздразнено Луи.
Лицето му се затвори. Изведнъж стана отново крал. Този път промяната настъпи бързо и внезапно. Обикновено преходът между човека и монарха беше плавен, но Жан инстинктивно разбираше, че менящите се настроения на Луи са знак и същевременно разрешение да се отнася с него, както намери за добре. Понякога беше абсолютно необходимо да се държи с него като към крал, какъвто беше, друг път той настойчиво изискваше близост и интимност, каквито официалният му живот му отказваше.
– Не мисля, че мосю Волтер е имал намерение да ви поучава – възрази все така меко тя.
В първия миг кралят се раздразни още повече, но много скоро лицето му се разведри.
– Не се притеснявайте за вашия любим поет, мадам. Щом толкова искате, ще му дам, каквото жадува сърцето му.
Луи изпълни обещанието си. Съобщи, че възнамерява да даде на Волтер титлата камерхер и да се застъпи за приемането му в Академията. Жан разказа всичко това на поета при следващото му посещение по време на утринния ѝ тоалет. Това го зарадва много повече от похвалите за операта му.
Скоро след като Волтер си отиде, пристигнаха Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем.
– Как е мама? – попита Жан.
Положението на майка ѝ бързо се влошаваше и тя се тревожеше все повече.
Льо Норман дьо Турнем изглеждаше потиснат.
– Все така. Лекарите ѝ дават прахчета за болките. Заръча ми да ви прегърна с цялата ѝ любов.
Жан въздъхна. Всички знаеха, че майка ѝ няма да живее още дълго.
– Целунете я от мен. Кралят предложи да ѝ изпрати първия си лекар. Много скоро ще ви посети в Париж.
– Тя ще се зарадва на тази чест – отговори трогнато Льо Норман дьо Турнем и размени поглед с дворцовия банкер.
Пари дьо Монмартел се покашля.
– Простете, маркизо, но сме дошли да говорим с вас по друг въпрос.
Жан го погледна учудено. И двамата изглеждаха необичайно напрегнати. Те я посещаваха най-малко веднъж – два пъти седмично, съветваха я как да се държи в двора, но днес явно бяха разтревожени.
Тя стана от стола.
– Заповядайте в малкия будоар зад гардеробната. Там ще разговаряме на спокойствие.
Двамата мъже останаха възхитени от помещението, облицовано с дърво и украсено с лакирани цветни орнаменти. Жан затвори грижливо вратата и се обърна въпросително към посетителите си.
– Имаме нужда от вашата помощ – започна направо Льо Норман дьо Турнем.
– От моята помощ?
– Кралският финансов контрольор Ори действа против братя Пари – обясни пастрокът ѝ и Пари дьо Монмартел кимна утвърдително.
– Води битка срещу нас на всички фронтове. Опитва се да намали цените на доставките ни за армията и да влияе върху олихвяването на кредитите, които даваме.
Жан слушаше с нарастващо смайване.
– Това звучи застрашително, но какво бих могла да сторя аз?
– Не вие. Кралят.
В будоара се възцари тишина. Само двете пойни птички в кафеза чуруликаха тихо. Жан гледаше втренчено двамата мъже. Знаеше, че този миг рано или късно ще настъпи. Че те ще дойдат и ще я помолят да се застъпи за тях пред краля.
Беше длъжна да им помогне. Дължеше им благодарност, а и делата на братя Пари и на Льо Норман дьо Турнем се намираха в тясна връзка с нейната позиция в Двора. Въпреки това се страхуваше да използва отношенията си с краля, за да им помогне, защото не знаеше как ще реагира Луи.
– Аз, разбира се, ще направя всичко, за да ви помогна – рече колебливо тя, – но се боя, че надценявате влиянието ми.
– Дори само един опит да се застъпите за нас пред Негово Величество ще ни изпълни с благодарност – Пари дьо Монмартел се поклони почтително.