Момичето, сигурно още ненавършило 20 години, се поколеба, после направи грациозен реверанс и излезе. Жан наля чай от крехката порцеланова кана и подаде чашите на Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем, след това се разположи на дивана. В мраморната камина гореше буен огън.
Лицето ѝ потъмня, в очите ѝ светна болка.
– Моля ви, кажете ми истината. Как е тя? – Гласът ѝ потрепери.
Льо Норман дьо Турнем въздъхна примирено.
– Не е добре. Няма сили дори да стане.
– Майка ви е смела жена – рече Пари дьо Монмартел. Дори той, тъй рядко показващ истинските си чувства, беше потресен от страданията на красивата, жизнерадостна жена, една от най-близките му хора.
Жан кимна потиснато. И личният лекар на краля не бе съумял да помогне на Луиз Поасон. Жан се чувстваше безсилна и не можеше да се примири, че съдбата на майка ѝ е подпечатана, а тя не е в състояние да стори нищо, за да облекчи страданията ѝ. Докато майка ѝ умираше мъчително, тя беше толкова щастлива със своя крал...
– Искам да знаете, че Луиз е много щастлива и горда с дъщеря си и се чувства сигурна, като знае, че сте тук – увери я Льо Норман дьо Турнем.
Жан пак кимна тъжно и остави чашата. По-добре да сменят темата.
– Ще позволите ли да попитам дали двамата сте доволни от новия финансов контрольор?
– О, да, много – отговори дворцовият банкер.
– Негово Величество се изказа много похвално за вашата работа - обърна се Жан към Льо Норман дьо Турнем. – Това ме зарадва много, скъпи чичо, макар в момента вие да се виждате с краля много по-често от мен.
Льо Норман дьо Турнем се поклони почтително.
– Бях няколко дни в Шоази и Марли, за да проверя как вървят обновителните работи и да ускоря преустройството, а откакто съм отново във "Версай", се опитвам да се справя с потопа от запитвания и желания на придворните.
Жан се усмихна. Льо Норман дьо Турнем ценеше високо оказаната му чест, но новите му задачи не му оставяха нито една свободна минута. Той отговаряше за строителството и за цялостното поддържане на всички кралски дворци и имения. Част от тях бяха и апартаментите на придворните. Във "Версай" имаше твърде малко място за жилищни помещения, което предизвикваше постоянни спорове между обитателите на двореца. И дамите, и господата се местеха често, непрекъснато се строяха нови апартаменти и се подновяваха стари, вечно възникваха караници за разпределението. Службата на Льо Норман дьо Турнем наистина беше крайно изнервяща.
Жан наля още чай. Камердинерът Гийом влезе в салона, поклони се и ѝ връчи писмо.
Като видя, че е без подател, Жан изохка тихо. Сърцето ѝ заби ускорено. На плика беше написано само името ѝ. Понякога почерците си приличаха, но се сменяха често и това я плашеше най-много. Днешният подател изглеждаше съвсем нов. Тя скъса плика и набързо прочете краткото писмо.
– Гийом! – извика Жан и скочи.
Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем също станаха, разтревожени от състоянието ѝ. Лицето ѝ стана смъртнобледо.
Камердинерът влезе и попита уплашено:
– Какво има, мадам?
– Кой ти даде това писмо?
– Пратеник от Париж. Не го познавам, мадам.
– Благодаря ти.
Жан освободи камердинера с леко кимване и се отпусна на дивана, притискайки ръка към сърцето си.
Пари дьо Монмартел безмълвно взе писмото от ръката ѝ.
"Мадам,
Никоя титла и дори всичките пари на този свят няма да успеят да ви превърнат в нещо повече от това, което сте – една малка буржоазна курва.
Последвайте един умен съвет и се върнете там, откъдето дойдохте – в калта, преди ние да се погрижим за това. "
Пари дьо Монмартел я погледна изпитателно.
– И друг път ли сте получавали подобни писма?
– Да. Получавам ги от деня, когато бях представена в Двора – отвърна беззвучно Жан.
Двамата мъже си размениха мрачни погледи.
– Негово Величество знае ли? – попита Льо Норман дьо Турнем.
Жан поклати глава. Знаеше, че петното на произхода ѝ винаги ще ѝ тежи, и не желаеше да напомня на краля коя е и откъде идва, като му покаже заплашителните писма. И без това живееше в постоянен страх, че той ще се повлияе от враждебността на придворните и ще я прогони.
– Защо не казахте поне на нас? – попита укорно Льо Норман дьо Турнем.
Жан нервно закърши ръце.
– Надявах се, като мине известно време, писмата да престанат да идват – отговори едва чуто тя, съзнавайки колко наивно звучат думите ѝ.
Валери въздъхна облекчено. Най-после откри място, откъдето можеше да чува какво се говори в салона. Намираше се в малка стаичка до гардеробната, където съхраняваха костюмите за езда. Вероятно помещението е било построено допълнително, защото през тънката стена към салона се чуваше почти всяка дума. Тримата говореха за някакви писма, получавани от мадам. За момент Валери се почувства виновна, че стои тук и подслушва, но си спомни баща си и остана на мястото си. Графът ѝ обеща да смекчи наказанието му, ако тя изпълни добре задачата си. Две, а може би и само една година в Бастилията вместо десетте, на които го осъдиха. Семейството ѝ беше от обеднялата провинциална аристокрация. Тъй като не можеха да живеят само от земеделие, баща ѝ започна контрабанда със сол. Няколко пъти се справи успешно, но накрая го заловиха на границата и го осъдиха.