– Значи се съмнявате, че ми дават възможност да гледам най-добрите представления, мадам? – попита Луи. По обичая си той се държаше така, сякаш не забелязва напрежението между Жан и придворните.
Тя се поколеба, защото знаеше, че всички са наострили уши и дебнат всяка нейна дума. Налагаше се да формулира отговора си много внимателно.
– Като помисля за избора на театралните пиеси, сир, това подозрение просто ми се натрапва.
– Маркизата има право – опита се да ѝ помогне херцог Дьо Ниверне. – Тук рядко гледаме нови произведения, Ваше Величество. Страхът, че няма да отговорят на високите изисквания на двора, пречи на театралите да ги изпълняват, затова предпочитат да играят стари, добре познати на всички ни пиеси – обясни откровено той. Една от особеностите на частните вечери беше правото на придворните да разговарят с краля свободно и непринудено.
Луи огледа замислено присъстващите.
– Тогава да променим традицията – предложи с усмивка той.
Жан кимна.
– Според мен немалко от новите произведения ще ви харесат, сир.
Луи отпи глътка вино.
– Ще ми кажете ли произведенията на кои автори ви липсват?
– О... на Мариво, Лашосе, Волтер...
Херцог Дьо Ниверне кимна.
– Точно така. И на Детуш.
– Аз пък не разбирам какво лошо има в пиесите на Расин и Корней. Освен това пиесите на мосю Волтер са доста оспорвани, нали? – обади се принцеса Дьо Роан от другия край на масата.
Жан не сметна за нужно да отговори на забележката. Вместо нея го стори кралят.
– Тук сте напълно права, принцесо.
Яркочервените устни на принцесата се извиха в сладка усмивка. В погледа, отправен към Жан, светна злобно тържество.
Разговорът премина към други теми. Вечерята приключи късно след полунощ.
– Дами и господа, желая ви приятна нощ!
Кралят стана рязко и без да даде време на придворните да се поклонят, улови ръката на Жан и я изведе от салона.
30.
На следващия ден привечер пред къщата спря най-обикновена карета. Само много внимателен наблюдател би забелязал, че на известно разстояние я следваха двама кралски мускетари.
От каретата слезе жена със забулено лице и забърза нагоре по стълбата. Стар камердинер с приведени рамене ѝ отвори вратата и я погледна въпросително.
– Мадам?
Жената отметна воала от лицето си.
– О, мадам Д'Етиол... простете, исках да кажа, естествено, маркизо. – Старецът кимна мрачно. Очите му бяха зачервени. – Неутешим съм, мадам.
Жан кимна тъжно.
– Благодаря, Пиер.
В преддверието я посрещна Абел.
– Жан! – Болката, изписана на лицето му, представляваше огледало на собствените ѝ чувства. По бузите ѝ потекоха сълзи.
– Абел!
Двамата се хвърлиха в прегръдките си. Тя се притисна до силните гърди на брат си, за да почерпи от него утеха – както в детските дни, когато им се случваше нещо лошо.
– Горе ли е тя? Искам да я видя – рече тихо Жан, когато се откъсна от брат си. Гласът ѝ трепереше. Извади кърпичка и избърса сълзите си. Абел кимна и тръгна към втория етаж. Тя го последва.
Майка им лежеше в ковчег, поставен в спалнята ѝ. Свещи осветяваха цялото помещение. Мъртвата, облечена в любимата ѝ светлосиня рокля, вече твърде широка за измършавялото ѝ тяло, и с бяло дантелено боне на главата, лежеше с ръце, скръстени под гърдите. Болестта не бе оставила нищичко от красотата, приживе замайвала главите на мъжете. Лицето ѝ беше хлътнало и изпито.
Като видя мъртвата си майка, Жан с мъка потисна риданията си.
Льо Норман дьо Турнем, който бдеше край покойницата, видя Жан и скочи. Лицето му бе посивяло от мъка.
– Жан – прошепна дрезгаво той и я прегърна. – Ще ви оставим сама с нея.
Тя кимна и Льо Норман дьо Турнем излезе, следван от Абел. Жан се прекръсти и пристъпи към ковчега. Вгледа се в лицето на мъртвата, изпълнена с болка. Миризмата на силния ѝ парфюм все още се усещаше в стаята и Жан видя Луиз Поасон такава, каквато беше приживе – красива и жизнена.
– О, мамо... – пошепна задавено тя, наведе се и я целуна по челото. По бузите ѝ продължаваха да се стичат сълзи и тя имаше чувството, че никога няма да спре да плаче.
В края на декември 1745 г. погребаха Луиз Поасон в криптата на църквата "Сен Юсташ". Жан не участва в погребението на майка си – позицията ѝ в двора не позволяваше подобни прояви.
– Мама не би го одобрила – каза ѝ Абел, когато тя сподели силното си желание да присъства тайно.