Тя се съгласи, че брат ѝ има право, скри се във Версайските си покои и отказа да участва в забавленията на Двора. През цялото време си повтаряше, че би трябвало да се радва, защото майка ѝ се е спасила от мъките и болката. От месеци знаеха със сигурност, че Луиз Поасон ще умре, но въпреки това Жан не бе подготвена за силната болка. Смъртта заличи всички различия, дребните несъгласия помежду им, неловките мигове, когато осъзнаваше до каква степен майка ѝ е лишена от изисканост. Остана само тъмна празнота и чувството, че са ѝ отнели дома и уюта. Сега беше съвсем сама. Никой в Двора не я обичаше. Твърде рядко виждаше семейството и предишните си приятели – те вече не представляваха част от всекидневието ѝ. С изключение на графиня Д'Естрад нямаше нито една близка приятелка и довереница.
Луи прояви неочаквано силно съчувствие; полагаше усилия да прекарва повече време с нея, но поради твърде многото си задължения никога не оставаше повече от няколко минути. Вечер обаче присъствието му ѝ даваше утеха. Жан усещаше, че той долавя какво става с нея, макар да не го коментира.
– Никой не разбира тъгата ви по-добре от мен – каза ѝ той една вечер, като видя с какъв тъжен поглед се взира тя в миниатюрното портретче на майка си. – И въпреки това ви завиждам, защото сте имали майка. Аз така и не можах да опозная моята.
Жан си спомни, че той е изгубил цялото си семейство още когато е бил дете. Останал само прадядо му. Колко ли е бил самотен, помисли си с мъка тя.
– Кой се грижеше за вас след смъртта на родителите ви?
Кралят не отговори веднага.
– Гувернантката ми, херцогиня Дьо Вантадр. Дължа ѝ живота си. След като всички от семейството ми измряха, тя се заключи с мен в една стая и отказа да пусне лекарите, защото се страхуваше да не ме заразят. Сигурно е била права...
Жан си спомни, че родителите и брат му са се заразили с едра шарка и са починали от мъчителна смърт. Обзета от силно съчувствие, тя забрави собствената си болка.
– Сигурно ви е било много трудно...
По лицето му пробяга сянка.
– Тогава бях само дете – отвърна тихо той, наведе се и я целуна.
През следващите дни и седмици Луи се стараеше да я разсейва. В началото на годината я отведе за няколко дни в "Шоази" и с връщането им във "Версай" всички в Двора разбраха, че връзката им е по-силна от всякога.
Независимо от дълбоката си тъга Жан започна отново да взема участие в живота на Двора, ала се стараеше никой да не забележи чувствата ѝ. "Версай" не допускаше болка и тъга, а и тя съзнаваше колко е нелепо да досажда на другите със своята лична мъка, още повече, че скромният произход на майка ѝ не оправдаваше поведението ѝ.
Валери излезе тичешком от страничното крило и въпреки мекото време нахлупи качулката на главата си. Никой не биваше да я познае. Налагаше се да побърза. Ако се забави твърде много, Гийом и другите две камериерки ще започнат да се съмняват. Едва успя да измисли претекст, за да се измъкне от работното си място.
Прекоси с бързи стъпки оживения двор, мина покрай стражите и тръгна по Авеню Гранде. Заобиколи големите и малките конюшни и зави надясно, където зад зида беше възникнало цяло селище от представителни и по-скромни къщи, обори, навеси и многобройни вили. Светлият камък на повечето сгради изглеждаше съвсем нов – Версай все още беше млад град. Преди сто години в блатистата местност се издигали не повече от десетина къщи. В началото аристократите отказвали да живеят тук, затова Кралят Слънце прибягнал до хитрост, за да насели града по-бързо. Знаейки колко задлъжнели са повечето аристократи, Луи XIV издал закон, според който правосъдието нямало право да конфискува или да продава къщите във Версай. Само за няколко години всички висши аристократи си построили разкошни вили около дворцовия комплекс. Даже онези, които имали привилегията да живеят в самия дворец, си построили къщи и конюшни, за да има къде да съхраняват дрехите, мебелите и каретите, носилките и конете си, както и да настанят персонала си. Защото безбройните помещения на "Версай" не били достатъчни за хилядите придворни.
Валери с мъка си пробиваше път сред многото хора и превозни средства по улиците. Знаеше пътя, защото го изминаваше по два пъти седмично – би могла да се оправи даже със затворени очи. В края на улицата отвори тясна врата в един зид и прекоси просторен двор. Изтича покрай няколко пристройки и влезе в двореца през задния вход. Надяваше се никой да не я е видял, камо ли да я е проследил дотук.
Той вече я очакваше. Валери свали качулката и направи дълбок поклон.
Графът ѝ направи знак да се изправи.