– Разказвай! Как се чувства скъпата ни маркиза?
– Мадам ще замине за няколко дни с краля – съобщи тя.
– Къде ще отидат?
– Не знам, мосю.
– Задачата ти е да знаеш.
Погледът му не обещаваше нищо добро.
– Съжалявам, но според мен самата мадам не знае къде ще заминат. Чух как го каза на графиня Д'Естрад.
Той кимна, без да я погледне.
– Има ли и други новини?
Валери се замисли.
– Нищо особено. Мадам разговаря дълго с мосю Льо Норман дьо Турнем за брат си. Решиха младият човек да взема уроци при мосю Гойпел, за да се подготви за бъдещата си длъжност. Мадам сподели с графиня Д'Естрад, че докато кралят воюва във Фландрия, тя ще се оттегли в "Шоази".
Валери се поколеба дали да му съобщи за писмото. В този миг видя, че Морпа демонстративно е сложил пред себе си плик, надписан с почерка на баща ѝ, и сърцето ѝ трепна.
– Има още нещо... Някой заплашва мадам.
– Заплашва я? Какво искаш да кажеш?
– Мадам получава писма. Прочита ги и веднага ги хвърля в огъня. Успях да видя едно от писмата и прочетох едно изречение, преди да изгори.
Мъжът я прониза със зъл поглед.
– Какво успя да прочетеш?
Валери сведе глава и тихо повтори думите, които бе запомнила:
– "Мястото на една курва е в калта, не в леглото на краля."
Графът избухна в смях.
– Наистина ли? Е, не се учудвам, че ѝ пращат такива писма. – Той вдигна писмото пред него и ѝ го подаде. – Дръж!
Валери го притисна до сърцето си.
– Как е баща ми?
– За престъпник си живее добре. Поне засега. Отлично знаеш, че всичко е в твои ръце. Ще отидеш ли с маркизата в "Шоази"?
– Да, мосю.
– Добре. Веднъж седмично ще пращам там човек, за да му докладваш какво си научила.
Валери кимна, мушна писмото в джоба си и излезе от двореца по същия път, по който беше дошла. Щом се озова на улицата, се впусна да тича, за да се върне навреме в покоите на мадам.
Седмиците буквално летяха. От кралските екипажи, носещи се по черния път между яркозелени поляни и шафраненожълти ниви, се носеше буен смях. Денят беше топъл и слънчев и дамите, които пътуваха в открити коли, отвориха слънчобраните си. Пролетта беше в разгара си.
Луи и Жан пътуваха с малка компания – само графиня Д'Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Ришельо, Д'Айен, граф Дьо Коани и Абел, братът на Жан. Придружаваха ги, разбира се, и кралските мускетари, и дузина лакеи и пажове, които ги следваха с две коли.
Започнаха да се изкачват по възвишение и конете намалиха скоростта. Жан се възхищаваше на прекрасната природа, на разкошните поля и гори. Не за първи път бяха тук. Точно преди година Луи я доведе тук и ѝ съобщи, че след завръщането му от Фландрия я иска при себе си в двореца. На устните ѝ заигра усмивка. Тогава умираше от страх, че краят на връзката им е близо...
И сега кралят се готвеше да замине. През февруари маршал Дьо Сакс атакува Брюксел и безумната операция успя – градът мина във френски ръце. С идването на пролетта войната пламна отново и в други краища на Европа. В началото на май Луи щеше да се присъедини към войските си в Нидерландия.
За щастие този път отсъствието му щеше да трае само няколко седмици. За радост на краля и на целия двор испанската принцеса беше бременна и се очакваше скоро да даде живот на първото си дете. Всички се надяваха дофината да роди наследник – кралят имаше нужда да подсигури династията си. За момента единственият наследник от мъжки пол беше дофинът и кралят спешно се нуждаеше от още един.
Каретите изкачиха възвишението и спряха. Всички слязоха. Докато лакеите и пажовете приготвяха нещо за хапване, малката компания тръгна на разходка.
Високата трева им стигаше до коленете. Жан вървеше редом с Луи и плъзгаше пръстите си в дантелени ръкавици по твърдите стръкове. Кучетата тичаха пред тях и лаеха въодушевено.
– Много се радвам, че отново дойдохме тук...
– Значи си спомняте? – попита Луи с лека усмивка.
Жан застана на най-високата точка и се огледа. В далечината се белееше малкият дворец, който още тогава ѝ бе направил впечатление. Тя протегна ръка към краля и промълви:
– Как бих могла да не си спомням...
– Това е хубаво – кимна Луи. – Още повече, че преди да замина, искам да ви връча един подарък.
Жан го погледна изненадано. Кралят ѝ подаде лакирана дървена кутийка, голяма колкото човешка длан и украсена със златни интарзии.
– Отворете я – нареди строго той.
Жан веднага отвори капачето. Върху червено кадифе лежеше ключ, вързан с панделка. Тя вдигна глава към краля, без да разбира.
– Ключът ще ви отвори вратата на онзи малък дворец – обясни Луи и посочи далечния хълм, където бе кацнала бяла сграда.