– Подарявате ми дворец?
Кралят кимна.
– Впрочем, казва се Креси.
– О,сир!
Забравила всякакъв етикет, извън себе си от радост, Жан обви ръце около врата му.
– Ще ми липсвате – пошепна дрезгаво Луи и те се целунаха.
31.
Коприненият параван беше избродиран в нежнозелени и розови цветя. Валери закопча корсажа докрай и помогна на господарката си да облече роклята.
Жан излезе иззад паравана. Луи бе заминал за Фландрия преди четири седмици.
Тя изчака камериерката да напусне стаята и се обърна към доктор Кесне. Лицето ѝ беше смъртнобледо.
– Е? – попита страхливо.
– Няма причини за тревога, маркизо. Бяхте още в самото начало. Няколко дни почивка и много скоро отново ще се почувствате съвсем здрава.
Той ѝ подаде чаша вода, в която беше разбъркал тъмна билкова смес.
Жан послушно изгълта горчивата напитка. Измъчваха я противоречиви чувства. Разочарование, тъга по толкова рано угасналия живот, наскоро зародил се в тялото ѝ, и страх, защото това не беше първият ѝ аборт.
– Ще има ли последствия?
Доктор Кесне поклати глава. В тъмните му очи светна топлота.
– Не, разбира се! Ако Бог иска, може да забременеете отново по всяко време, маркизо. Но най-добре дайте на тялото си възможност да си възвърне силите.
Заля я вълна от облекчение. Копнееше да роди дете от Луи – обща рожба, която да увенчае любовта им, да ги свърже завинаги. Преди заминаването му тя не му разкри, че очаква дете, защото бременността ѝ беше в самото начало и щеше да е по-добре да го изненада при завръщането му. Сега се радваше, задето се е вслушала в инстинкта си.
– Вземайте лекарството всеки ден – две щипки в чаша вода – нареди доктор Кесне, събра инструментите си и ѝ подаде кутийка с прахчето.
Жан кимна.
Тя беше дисциплинирана и спазваше указанията на лекаря. Спеше много, разхождаше се и използваше времето, докато кралят воюва във Фландрия, за да си почине в "Шоази". Луи ѝ липсваше болезнено и тя се тревожеше за него, от друга страна обаче, се радваше, защото поне за известно време се освободи от тесния корсет на Версайския церемониал и не ѝ се налагаше да понася враждебността на придворните. Не притежаваше силата и буйната енергия на Луи и изнервящите дни, дългите вечери и недостигът на сън я напрягаха и изтощаваха повече от спонтанния аборт.
Веднъж седмично Жан пътуваше до "Версай", за да поднесе почитанията си на кралицата, но през останалото време си стоеше в "Шоази". Там я посещаваха само най-близките ѝ хора – брат ѝ Абел, Льо Норман дьо Турнем, Пари дьо Монмартел, графиня Д'Естрад, абат Дьо Берни, понякога Волтер, който през април най-сетне бе приет във френската академия, и старият ѝ учител Кребийон. Дъщеричката ѝ Александрин беше до нея от сутрин до вечер и двете си прекарваха чудесно. Жан започна да прави планове за двореца "Креси" – замисляше го като място, където тя и кралят ще се оттеглят за известно време. Срещна се с архитекта Ласюранс и му изложи плановете си. Двамата прекараха много часове над скиците му. Жан искаше към главната сграда да се пристроят още две крила, да се направят мандра, мелница и допълнителни обори.
За обзавеждането на помещенията тя ангажира големите майстори Русо и Буше. Няколко пъти ходи в Париж, за да разгледа магазина за луксозни мебели на Лазар Дюво. Действаше със същата страст като преди. Поръча скъпи ориенталски материи, лакирани мебели, копринени паравани, маси и скринове, фин порцелан, изрисуван с цветни мотиви, и със сигурното си чувство за стил комбинира всичко това според представите си. Вече знаеше в подробности как ще изглеждат салоните и личните помещения и често си мислеше колко далеч е стигнала. Никога не бе предполагала, че един ден ще има собствен дворец, където ще живее заедно с краля на Франция. Той я бе направил не само богата и влиятелна, но и истинска жена.
Същевременно Жан напълно осъзнаваше факта, че ролята ѝ на официална кралска метреса съвсем не ѝ обещава несметни богатства. Кралят ѝ плащаше месечна издръжка, ала сумата, много щедра при други обстоятелства, беше недостатъчна за Версайския двор. Като официална метреса на краля тя беше длъжна да се представя пред света по най-добрия начин. От нея се очакваше да има съответстващ на ранга ѝ стил на живот – да дава вечери, да се облича красиво, да носи скъпи накити, да поддържа екипаж, да се заобикаля с красиви дреболии. Освен това трябваше да плаща на управител и на цяла дузина слуги. Месечната ѝ издръжка и доходите от синьорията в Лимузин не стигаха за всичко това и Жан беше благодарна, че разполага със свое богатство, вложено по най-добрия начин от Пари дьо Монмартел.