Брат ѝ я изпълваше със сестринска гордост. През последните две години Абел бе станал мъжествен, фино изрязаните черти на лицето му придаваха аристократичен вид. Все още беше сдържан както преди и това необичайно съчетание упражняваше неустоима привлекателна сила върху дамите. За учудване на Жан още никоя не бе успяла да завладее сърцето му.
Абел посочи плана.
– Вижте, тази височина изглежда гола и безутешна, а тя до голяма степен определя гледката от двореца.
Гарние д'Ил кимна.
– Да, прав сте. Затова мисля да сложа там тераси и да засадя морава. Ще направим двустепенно терасиране.
Жан кимна въодушевено. Идеята изглеждаше чудесна.
– Бихме могли да разграничим степените със светъл пясък.
Най-сетне над терасата повя благотворен хладен бриз.
– Какво става с кучетата? – учуди се Абел.
Цезар и Феличе се бяха изправили и наострили уши.
– Вероятно са подушили дивеч – отговори с усмивка Жан. – Нерядко се случва сърна или елен да излезе от гората и да влезе в парка. – Тя понечи да ги помилва успокоително по главите, но в същия момент двете кучета залаяха като бесни, спуснаха се по широката стълба на терасата и се понесоха към парка. – Цезар! Феличе! Върнете се!
Жан и Абел се спогледаха слисано, ала в следващия миг и двамата разбраха какво става. Отдалеч долитаха разнородни шумове: тропот на коне, скърцане на колела, цвилене, човешки гласове. Дълъг керван изкачваше височината срещу парка. Начело яздеше едра фигура върху бял кон.
Слънцето заслепи Жан, но въпреки разстоянието тя го позна веднага – никога не би сбъркала гордо изправения гръб, високо вдигнатата глава, начина, по който държеше юздите. Би го различила сред хиляди мъже. Извън себе си от радост, тя се затича след кучетата. Луи се връщаше!
Най-сетне останаха сами. С мъка изтърпяха вечерята с придворните, придружаващи краля на връщане от Фландрия, и сега се нахвърлиха един върху друг като умиращи от глад и жажда.
– Липсвахте ми, Луи... – прошепна задъхана Жан между две целувки.
– Жан!
Гласът му прозвуча още по-тъмен и дрезгав отпреди и тя усети с цялото си същество колко ѝ беше липсвал. Нетърпеливите му пръсти разкъсаха роклята ѝ.
След седмиците, прекарани само сред мъже, кралят излъчваше нещо сурово и необуздано. Двамата се любиха с луда страст и Жан забрави страховете, които я измъчваха през последните дни. Докато той воюваше във Фландрия, тя се питаше всеки ден дали ѝ е верен – знаеше, че във войнишките лагери редовно водят уличници, че придворните и маршалите също ползват услугите им. Ала парещото нетърпение и възбуда, с които я любеше Луи, ѝ вдъхнаха увереност, че той не е имал друга жена освен нея.
– Доволен ли сте от вашите завоевания? – попита тя, когато страстта поутихна. – Завърнахте се увенчан със слава.
– Така е. Нидерландците са запазили твърде малко области и не представляват сериозна заплаха за нас, поне докато маршал Дьо Сакс е в страната им – отговори с усмивка Луи и помилва косите ѝ. – За съжаление нито едно от спечелените сражения не беше решаващо за победата. Разкъсали сме се на няколко фронта.
Винаги когато говореше за войната, кралят ставаше сериозен. Въпреки славата и честта той не забравяше, че войната носи смърт и разрушения, и Жан го обичаше още по-силно заради това съзнание. Тя си спомни какво ѝ бе разказал Пари Дюверни малко след победата при Фонтеноа. Дофинът изпаднал в луда радост, че неприятелите са изгубили толкова много войници, а Луи го помолил да се качат на конете и да обиколят бойното поле. Видели планини от мъртви и ранени – английският главнокомандващ Къмбърленд изоставил хората си. От силната миризма на кръв и разложение граф Д'Аржансон, който придружавал краля и сина му, едва не загубил съзнание. Тогава Луи се обърнал към сина си: "Ето какво струва победата. Кръвта на неприятеля е човешка кръв. Щяхме да се окичим с истинска слава, ако ги бяхме пощадили."
Жан се сгуши на гърдите му. Лицето на краля изразяваше дълбок размисъл. Знаеше, че той отчаяно търси начин да приключи войната, продължаваща вече шеста година. Тя помилва ръката, която я прегръщаше.
– Очевидно Европа още не е узряла за мира.
– Права сте мила, още не е – призна той и затвори очи.
Рано на следващата сутрин потеглиха към "Версай". Жан се чувстваше безкрайно щастлива, че Луи отново е до нея. Той ѝ засвидетелстваше публично своята привързаност и тя се връщаше в двора с ново самочувствие.