– Херцогинята е напълно права, маркизо. Изглеждате ослепително – рече той и погледът му се плъзна нагоре по тялото ѝ с познатото безсрамие. Устремил очи към деколтето ѝ, закрито с прозрачни дантели, той наклони глава към ухото ѝ. – Все още съм неутешим, задето ми отказахте привилегията пръв да открия какво таите дълбоко в себе си, мадам.
Жан издърпа ръката си.
– Сигурна съм, че много скоро ще се утешите, херцоже.
Ришельо избухна в смях.
– Никога не губя надежда, мадам. Знам, че един ден ще откликнете на желанията ми.
Какво да отговори на тази дръзка забележка? Слава богу, в този миг всички глави се обърнаха към другия край на салона. Луи бе влязъл в залата и зае място край една от масите за карти.
– Моля да ме извините – Жан кимна студено.
Ришельо я изпрати с ироничен поглед – тя го усещаше през цялото време, докато вървеше към масата на краля.
Хората, стълпили се около Луи, почтително се отдръпнаха, за да ѝ сторят място. Срещу Луи седеше граф Дьо Морпа. От трън, та на глог, помисли си раздразнено Жан. Графът каза нещо на Луи и кралят избухна в смях, но като я видя, веднага протегна ръка към нея.
– Останете до мен, мадам, сигурен съм, че ще ми донесете късмет – рече той в най-добро настроение.
– Ще направя всичко възможно, сир.
– Мосю Дьо Морпа току-що ни разказа крайно забавна история за ненаситността на херцог Д'Амбоаз. – Кралят се обърна към министъра и наклони глава по своя неподражаем начин. – Продължете, моля. Какво станало после с барона?
– За съжаление, сир, той взел твърде голямо количество от афродизиака и на следващата сутрин вече не можел да си спомни нищо, дори собственото си име.
Придворните около масата избухнаха в смях.
– Надявам се, все пак си е платил за удоволствието – отбеляза кралят.
– О, разбира се, сир, и както можете да си представите, дамата от заведението поискала доста висока цена – отговори Морпа.
Раздадоха картите. Жан се обърна с усмивка към министъра:
– Наистина ли херцогът не си е спомнил кой е?
– Учудва ли ви това, мадам? – попита равнодушно той, докато наблюдаваше другите играчи. При това понижи глас, за да го чува само тя. – Тъкмо вие би трябвало да знаете много добре какво означава днес да не помниш кой си бил вчера.
В сивите очи на Жан светна стоманен блясък.
– Възможно е някои хора да не си спомнят какви са били вчера, графе, но пък други много искат да забравят какви са били дядовците им не толкова отдавна – отговори любезно тя.
Лицето на графа ѝ показа, че стрелата е улучила целта. Бащината линия представляваше ахилесовата пета на Морпа – дядо му работил за Луи XIV, но бил само дребен аристократ. Благодарение на уроците на абат Дьо Берни тя знаеше много неща и сега му беше благодарна, че я бе накарал да научи наизуст родословното дърво и поредицата от предци на всеки важен придворен. Доскоро не вярваше, че ще има някаква полза от наученото, а ето че днес изпитваше дълбоко удовлетворение.
В зениците на Морпа пламна дива омраза. Без да каже дума, той рязко ѝ обърна гръб.
– Туш! Моите поздравления – рече тих глас зад нея и Жан се обърна. Граф Дьо Коани. – Боя се обаче, че току-що си спечелихте още един враг. – Той ѝ намигна и се засмя.
– О, пък аз се боя, че това се случи още когато с графа се срещнахме за първи път – отговори тихо Жан и също се усмихна.
– Ето на! Знаех си, че ще ми донесете късмет – прозвуча гласът на Луи и всички се обърнаха към него. Жан погледна картите му. Ас и осмица. Кралят бе спечелил.
Противно на всички предсказания и прогнози бъдещият престолонаследник не изглеждаше склонен да се яви на бял свят. Минаваше ден след ден и въпреки обещанията на лекарите дофината още не беше родила.
Дворът се опитваше да живее нормално. Луи заседаваше с министрите, посрещаше посланици и куриери от Фландрия, но Жан усещаше как тревогата му расте с всеки изминал ден. Кралят знаеше, че армията се нуждае от него. Преди да се завърне, бе разделил войските във Фландрия на две – под командването на принц Дьо Конти и маршал Дьо Сакс. За съжаление това се оказа грешка. От новините, донесени от куриерите, стана ясно, че двамата командващи, вместо да обединят силите си и да се изправят срещу неприятеля, враждуват помежду си. Единият носеше кралска кръв, но още бе неопитен във военното дело и твърде горд, за да се подчини на стария маршал, който беше незаконно дете и даже не беше французин. А другият, талантлив стратег, но въпреки зрялата си възраст бе дебелоглав и избухлив и прекалено упорит, за да прояви уважение към ранга на принца. Военният министър Д'Аржансон напразно се опитваше да помири двамата командващи, ала новините, които всеки ден пристигаха от Фландрия, не обещаваха нищо добро. Към това се прибавяха проблемите в Южна Европа. Само преди няколко дни френско-испанската армия, командвана от маршал Дьо Малебоа, бе претърпяла унищожително поражение край Пиаченца. Италия беше изгубена, а австрийско-сардинските войски заплашваха да проникнат в Прованс и още по на юг. Испанският крал Филип V, чичо на Луи, заклинаше френския крал да му прати хора и пари, за да продължи войната.