Луи коленичи върху тапицираната с кадифе пейка в изповедалнята и скръсти ръце. В тясното помещение беше ужасно задушно. Виолетовата траурна мантия падаше на разкошни дипли от раменете му и закриваше виолетовите обувки. Кралят усещаше физически товара на греховете си и имаше чувството, че тази тежест ще го смаже. През позлатената решетка се виждаше лицето на отец Перюсо. Луи сведе глава.
– Не, забравяйте, синко, че дори кралят на франция дължи послушание на Бога и е длъжен да се разкае за греховете си. Всемогъщият ни дава знак с делата си – прозвуча строгият глас на изповедника. – При коронацията се заклехте да закриляте Църквата и да съблюдавате Божиите закони, но не го правите. Смъртта на дофината е предупреждение.
За момент Луи вдигна глава и погледна духовника, ала в следващия миг отново сведе поглед. Лицето му остана безизразно, но отец Перюсо усети колко дълбоко проникваха думите му в сърцето на краля. Беше сигурен, че тайно в себе си Луи копнее да получи опрощение.
– Бог наказа вас и близките ви, защото живеете в грях и вършите двойно престъпление с метресата си. Откажете се от тази жена, иначе душата ви е осъдена на вечно проклятие.
Луи се взираше мълчаливо в ръкавиците си.
– Виолетовото е цветът на скръбта, Ваше Величество, но е и цвят на разкаянието. Спрете да вършите грехове – заключи тихо изповедникът, сякаш бе прочел мислите на своя владетел.
Луи продължи да мълчи.
Жан се взираше с копнеж навън. Паркът цъфтеше в пълното си великолепие, но по алеите не се разхождаше почти никой. Всички представления и светски прояви бяха отменени. Разходката в парка не представляваше нарушение на добрите нрави, но никой не изпитваше желание да излезе в жалейните черни дрехи под жаркото юлско слънце.
Жан въздъхна и оправи дантелените ръкави на черната си рокля. Преди три дни погребаха дофината. Блестяща факелна процесия придружи испанската принцеса до последния ѝ дом в "Сен Дени". Изпратиха бъдещата кралица на франция с всички почести. Най-отпред яздеха 40 гвардейци с факли, следваха ги офицери от дворцовия щаб, после каретите на придворните и духовниците. В последната карета, запрегната с осем коня, седяха епископите и мосю Бойе, който носеше сърцето на дофината, положено върху кадифена възглавничка. Зад тях идваха 60 кралски ездачи, 40 пажове, тромпетисти, въоръжени херолди, мускетарите и швейцарски гвардейци, водени от своите барабанчици – и накрая катафалката, също запрегната с осем коня. Придружаваха я свещеници на коне и слугите на дофината. Двама бригадни генерали и 25 лични стражи на краля завършваха процесията.
Кралят се върна във "Версай" в деня след погребението. Дворецът бе потънал в траур, цареше потискаща атмосфера. Черно платно обвиваше покоите на починалата, галерията и стълбището към крилото на принца, портите, двора и вратата към министерското крило. Всички огледала в двореца бяха покрити, а придворните носеха черно – само кралят имаше право да се облече във виолетово.
Жан съжаляваше безкрайно за смъртта на дофината, отишла си толкова млада, но очакваше с нетърпения края на дворцовия траур. Мрачното настроение късаше нервите ѝ. Тя въздъхна, седна на малкото си писалище и отново се зае с кореспонденцията си. Най-силно я тревожеше Луи. Беше станал необикновено мълчалив и почти не разговаряше с нея. Обзелата го меланхолия го отдалечаваше от всичко и всеки, дори и от нея. Молеше се дълго и по два пъти на ден ходеше на меса. Жан не го познаваше като богобоязлив и това я плашеше. След детството, прекарано в манастира, тя имаше противоречиво отношение към религията. Вярваше в Бог и често Го молеше да ѝ прости греховете, но се отвращаваше от фалшивата набожност и лицемерието на придворните духовници, чиито възгледи противоречаха на здравия човешки разум. Мисленето и се формира под влияние на разсъжденията и дискусиите между поетите и философите в парижките салони. Макар да съзнаваше прелюбодеянието си, тя рядко мислеше за Шарл. След първия шок той се справяше много добре с раздялата им и с унижението, че жена му е станала кралска метреса. Льо Норман дьо Турнем ѝ разказа, че Шарл се утешава с певици от операта. За съжаление брачните им клетви бяха ненарушими и двамата шяха да останат съпрузи до края на живота си. Добре поне, че имаха отделно имущество. Църквата разрешаваше развод само при извънредни обстоятелства – в случай на жестока злоупотреба или ерес, но жената беше длъжна да се върне при семейството си или да се оттегли в манастир и двамата бивши съпрузи нямаха право да встъпват отново в брак. В нейния случай нямаше значение омъжена ли е, или не – връзката ѝ с Луи представляваше смъртен грях в очите на Църквата. Въпреки това тя не се чувстваше виновна.