„Noli me tangere“. Да, точно така, „Не ме докосвай!“. Бернардино бе нарисувал и тази сцена тук, в тази зала. Вдигна отново очи към изрисувания люнет и бе осенен от велико просветление. Там една ръка се протягаше, за да докосне ръцете на любимите, но той бе нарисувал обратното на традиционната сцена. На неговия стенопис Възкръсналият Христос протягаше ръка за прегръдка, а не за сбогом — така, както Симонета веднъж бе протегнала към него ръка от съжаление, а той я бе отхвърлил. Но вече Бернардино бе готов да докосва и да бъде докосван и сега разбра защо — тялото на Сина Божи беше поддържано от онези, които го обичаха: Мария Магдалина, майка му Мария и свети Йоан, така че той не беше сам в този ужасен час. И в този момент Бернардино осъзна, че не иска да умре сам. Искаше да има съпруга и деца от своята плът, които да бъдат до него. При тази мисъл в очите му избликнаха сълзи и рукнаха в мига, в който сестрите запяха мощно и красиво: „Глория! Глория!“ — „Слава! Слава!“. Той погледна и към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му. Но в този момент те не бяха просто серафимите, които бе нарисувал, а истински, реални ангели. Бяха дошли да наблюдават неговото приемане в лоното на Бога — най-после! — тук, в Залата на вярващите, където беше мястото на тази заблудена овца, преди да се върнат в нишите си в тъмносиньото небе със златните звезди.
Докато си вземаше сбогом при портата на кулата, Бернардино се приведе и целуна ръката на абатесата. Но този път не погледна към камъните на пръстена й така, както бе сторил първия път — сега той затвори очи и целуна с обич грубата кожа. Тя също забеляза разликата и отбеляза:
— Направихте ми голям комплимент, синьор! Защото, когато затворим очи при целувка — било то на главицата на дете, краката на светец или устните на любимата, тази целувка означава всичко за нас! Защото едва тогава се изолираме от външния свят и си припомняме, че трябва и да чувстваме!
Когато Бернардино вдигна лице към очите, които приличаха толкова много на очите на Анселмо, бе озарен от ново прозрение. Вчерашният ден бе променил и двама им, и двамата бяха изгубили невинността си, а и тя бе изразила желание да узнае повече неща за света. И двамата искаха да се радват на всеки ден от своя живот, макар и по различен начин. Затова не му се искаше да я оставя да си замине от този свят, без да знае, че в него живее и брат й.
— Вече трябва да тръгвам — рече той. — Но ви моля да дойдете с мен! Има един човек, добър човек… най-добрият приятел, когото имам на този свят… Той ще бъде много щастлив да се запознае с вас, защото, макар да не е все още официално ваш брат, той е син на баща ви!
Трийсет и девета глава
Венчавка
Селваджо и Амария се женеха в Павия, в църквата „Свети Петър от Златния небосвод“. Позлатеният таван се издигаше високо над тях и тържествените латински слова на свещеника се извисяваха към него, за да се върнат обратно към децата му на земята. Никога досега не бе имало по-щастливи булка и младоженец от тези двамата, които се венчаваха в този момент. Свети Амброзий наблюдаваше цялата сцена от иконата си и се радваше.
Баба им седеше на първата редица на пейките с черна дантела върху бялата си коса. Беше събрала ръце за молитва, отпуснала глава върху пръстите си. Беше сигурна, че отец Матео ще се съгласи да извърши церемонията, защото познаваше добре и Амария, и по-късно Селваджо. Свещеникът изобщо не се поколеба да ги събере под едно и също име — и Селваджо се женеше с името Сант Амброджо — защото не бе за първи път да съединява в светото тайнство на брака двама от сираците на този светец. Отецът знаеше отлично историята на младоженеца и бе спокоен, че няма кръвосмешение.