Тя, както и той очакваше, не изгуби самообладание. Отговорът й, дошъл откъм невидимата страна на Земята, го изпълни с обич и гордост.
— Не се тревожи, Клиф. Сигурна съм, че ще те спасят и че ще прекараме заедно отпуската ти, точно както бяхме предвидили.
— Аз също съм сигурен — излъга. — Все пак, би ли събудила децата? Не им казвай, че нещата не са наред.
Измина безкрайна половин минута преди да чуе сънливите им и едновременно възбудени гласчета. Бе готов с удоволствие да размени последните няколко часа от своя живот срещу възможността отново да види лицата им. Капсулата обаче не бе луксозна и не разполагаше с видеофон. Може би пък така беше по-добре, защото по всяка вероятност в погледа му щяха да съзрат истината. И без това скоро щяха да я научат, но не от него. Щеше му се в тези последни мигове да ги дари само с щастие.
При все това, му бе трудно да отговаря на въпросите им, да им каже, че скоро ще се видят, да им обещае неща, които не можеше да изпълни. Мобилизира цялото си самообладание, когато Брайън му напомни да му донесе лунния прах, за който веднъж бе забравил. Сега обаче бе удържал на думата си.
— Да, Брайън, този път го взех. Държа го в един буркан точно срещу мен. Да, скоро ще можеш да го покажеш на приятелите си (не беше вярно — скоро прахът щеше да се завърне в собствения си свят). А ти, Сюзи, дръж се добре и слушай майка си. Бележките ти за миналия срок не бяха добри, да не говорим за поведението… Да, Брайън, и снимките съм взел, и парчето скала от Аристарх…
Не е лесно да умреш на тридесет и пет годишна възраст, но и за едно момче не е лесно да изгуби баща си, когато е едва десетгодишно. Как ли щеше да го запомни Брайън? Може би само като гаснещ глас от космоса, тъй като Клиф бе прекарал много малко време на Земята. През последните оставащи му минути, когато се отдалечаваше от Луната, за да се върне сетне отново при нея, нямаше какво друго да направи, освен да изрази отново обичта си и надеждите си през пустотата, която повече нямаше да прекоси. За останалото трябваше да има грижата Майра.
След като децата си легнаха, озадачени, но щастливи, той пристъпи към деловата част. Точно сега умът му трябваше да бъде бистър. Точно сега трябваше да бъде делови и стегнат. На Майра щеше да й се наложи по-нататък да се оправя без него, но поне можеше да й помогне да се справи по-лесно с това. Каквото и да се случи с отделната личност, животът си продължава Животът на съвременния човек е пълен с ипотеки, вноски, застрахователни полици, общи банкови сметки и какво ли още не. Спокойно, сякаш ставаше дума за неща, засягащи някой друг — а скоро щеше да бъде точно така — Клиф започна да обяснява какво трябва да се направи по тези въпроси. Едни думи идват от сърцето, други са плодове на разума. След около три часа, когато започнеше последното си сближаване с лунната повърхност, сърцето му щеше да спре.
Никой не ги прекъсна. Нямаше как хората, поддържащи връзката между двата свята, да не са следили разговора им, но Клиф остана с чувството, че заедно с Майра са единствените живи същества във вселената. По време на разговора той няколкб пъти погледна към монитора и се изненада от блясъка на Земята, вече запълнила половината небе. Не можеше да повярва, че е обитавана от седем милиарда човешки същества. Сега го интересуваха само три от тях.
Трябваше да бъдат четири, но и при най-добра воля не му бе по силите да възприеме бебето като другите деца. Никога не бе виждал най-малкия си син. Нямаше и да го види.
В един момент реши, че няма какво повече да каже. За някои неща не стига и цял живот, а за други и час е твърде много. Чувствуваше се изтощен във физическия и в емоционалния смисъл на думата, а и състоянието на Майра едва ли бе по-добро. Дощя му се да остане насаме със себе си и със звездите, да подреди мислите си и да се раздели достойно с вселената.
— Може би ще се чуем отново след около час, мила — каза. Нямаше нужда от обяснения, и двамата се познаваха твърде добре. — Ще ти се обадя след… всъщност, имам достатъчно време. Засега, дочуване.
Изчака още две и половина секунди, докато чуе прощалните думи от Земята, след това прекъсна връзката и впери празен поглед в контролното табло. Съвсем неочаквано, въпреки волята му, от очите му потекоха сълзи и внезапно заплака като дете.
Плачеше за семейството си и за себе си. Плачеше за загубеното бъдеще и за надеждите си, които не след дълго щяха да се изпарят сред звездите. Плачеше и защото нямаше какво друго да прави.