— Така е.
— Добре, но побързай. Събери момчетата, накарай ги да я свалят и да я хвърлят долу.
Той хукна да търси Абубукар.
След петнайсет минути, когато вратата беше изхвърлена, момчетата увиха дъската в одеяло и я натовариха на камионетката. Каквато и плячка да бяха намерили — прибори за хранене според звука — те я натовариха, после Да Силва се качи отзад и бавно потеглиха.
Седнах на ръба на басейна и запалих цигара. Часовникът ми показваше, че минава девет; последният призив за молитва, между залез и полунощ, се разнасяше над града. Абубукар седна до мен.
— Сега?
— Сега ще изчакаме малко. Ще им дадем време да се върнат в града.
— Носиш ли ми парите, лейди? — Той се усмихваше, зъбите му проблеснаха на оранжевата светлинка от цигарата ми, но тонът му не ми хареса.
— Разбира се. Но както казах, трябва да изчакаме малко. Ако някой дойде, ще бъде прекалено зает с нас, за да се занимава с камионетката.
— Искам ги сега.
— Както искаш. — Предадох му пачката банкноти, гледах го как я напъха в черното си яке с качулка.
— Това ли е всичко, което имаш, лейди? — Той вече не се усмихваше. Част от мозъка ми леко въздъхна. Наистина ли? Нима щеше да ме заплашва? Съвсем сама, тук, в тъмното? Нямаш си представа, приятелче. Никаква представа.
— Не е твоя работа. Всъщност промених си решението. Вече можеш да си тръгнеш, Абубукар. Благодаря ти. Ще чакам сама.
Той не помръдна. Известно време пуших мълчаливо.
— Още ли си тук?
— Чакам, лейди.
— Платих ти. Сега може да изчезваш.
Той се хвърли върху мен с едно движение, тежестта му ме просна по гръб върху неравните камъни. Все още държах горящата цигара, затова я загасих в шията му. Той изкрещя и отблъсна ръката ми, като замахна с разперена длан срещу лицето ми. След замайване от няколко секунди избухна червена болка.
— Ти си шибана кучка. Мислиш се за голяма клечка, шибана кучко. — Той се изплю там, където ме удари. Можех да помириша никотина в слюнката му, миризмата от изгорената му плът. В добавка към това — мръсни дрехи, пот, висок адреналин. Опитах се да се извъртя, но краката ми висяха в пространството над басейна, нямах опора, а той беше едър, въпреки че беше слаб, може би осемдесет килограма, отчаян и мускулест.
— Знаеш ли — изсъсках злобно, — проблемът е, че просто не мога да се уплаша от теб. Миришеш прекалено бедно.
— Кучка! — Той отново ме удари отстрани по главата. Хълбокът му се вряза в мен, когато се обърна, за да разкопчае панталоните си.
— Наистина ли? — избъбрих неразбрано. — Ще ме изнасилиш? И какво, ако ми хареса? Ще можеш ли да го вдигнеш тогава?
Той притисна с левия си лакът лицето ми, докато изваждаше пениса си, с дясната си ръка дръпна панталоните ми. Чух как се разкъсаха и го ухапах по ръката, но през дебелия суитчър беше доста безполезно. Устата ми се изпълни с кръв. Опитах се да обърна глава настрани, за да я изплюя, но не можех да се движа, задушавах се, не можех да дишам, не можех да дишам, мамка му. Не вярвах, че това се случва в действителност, изпитвах странно далечно раздразнение от собствената си глупост, най-вече нямах въздух, нямах въздух. И тогава тежестта му се вдигна от мен, обърнах се и изкашлях кръвта. Със здравото си око видях Да Силва под светлината на звездите. Той държеше Абубукар в хватка през врата, видях как изви дясната ръка на момчето между телата им. Помислих, че нещо падна в къщата, преди да разбера, че е изпукала костта му. Абубукар отвори устата си в чудовищен мълчалив вик, мълчалив, защото Да Силва разби дясното му слепоочие с дръжката на триона. Вероятно беше мъртъв, преди да падне на земята.
— Подай ми ръка!
Той ме изправи на крака внимателно, като че ли бях от порцелан.
— Ти се върна.
— Чакат ни на пътя. Ще си искат парите.
— Могат да ги вземат от джоба му. Какво ще правим с това?
Да Силва прокара ръце по тялото, подаде ми парите и провери джобовете.
— Няма портфейл, няма документи за самоличност.
Може би беше бежанец. Нещастен глупак.
— Но имаш късмет, че само те удари. — Да Силва отвори широк, сгъваем нож.
— Добре — кражба с взлом, крадците се скарват, бият се — той отстъпи назад — ето, мисля, че той е наръган. — Да Силва заби ножа в лявата страна на Абубукар, под сърцето му, завъртя го, ритна тялото, докато се навеждаше да го изтегли, първата струя кръв остана под трупа.
— Той пада надясно, удря си главата. Те го хвърлят в басейна, ръката е счупена след смъртта, готово.
— Всеки би помислил, че си полицай.
— Трябва да го оставим да изкърви. Можеш ли да си движиш краката?