— Как ми е лицето?
— Доста зле. Но можеш да го покриеш с шала. Ако платим на момчетата в камионетката, ще мине известно време, преди да дойдат да го търсят.
Поех дълбоко дъх няколко пъти. Трахеята ме болеше, но не повече от скулата и челюстта.
— Готова съм.
— Окей. Да го вдигнем. Тук. Ще го хвърлим. Едно, две, три.
Абубукар тупна долу при чайката.
— Трябва да избършем ножа.
Да Силва извади пакет антибактериални мокри кърпички от задния си джоб. Потиснах желанието си да се изсмея. Чистият нож последва собственика му.
— Можеш ли да ходиш?
— Малко съм замаяна.
— Ела. — Той пъхна ръка под рамото ми, за да ме подкрепя. Не беше висок мъж, устните ни бяха почти на едно ниво, докато увиваше пострадалото ми лице с шала. Когато напуснахме къщата на Баленски, главата ми се опираше до сърцето му. Пулсът му беше спокоен, точно както и моят.
— Готова ли си? Не махай шала, стой отзад. Ще им дам парите и ще взема дъската. Не позволявай да те видят отблизо. Окей?
Затичахме надолу по пътя към камионетката, където ни чакаше първото парче от моя Гоген.
В хотела накарах Да Силва да залепи дъската зад тежкото огледало, преди да се погрижи за лицето ми. На летището щеше да изглежда като сувенир — фалшиво антикварен, туристически боклук. Гледах настрани през това време, не исках да видя какво бе направил Абубукар. После взех душ и се увих в хавлиен халат, без да се поглеждам. Да Силва извади от шкафа конусообразния съд с розова вода и внимателно изми раните ми, след което използва топла кърпа и антисептичен разтвор.
— Това се нуждае от зашиване.
— Ще остане ли белег?
— Може би.
— Не можем да отидем при лекар. Мамка му.
— Имаш ли конец за зъби? В банята има от онези малки комплекти за шиене.
Точно до гъбичката за лъскане на обувки и шапката за душ. Прекрасно.
— Със сигурност ще остане белег, ако не го направя. — Не можех да разбера дали в гласа се долавя нежност или злоба.
— Има ли минибар? Имам нужда от нещо твърдо.
Намери ми бренди, обгори игла в пламъка на свещта и го направи за минута. Четири бързи убождания. Не извиках, макар че си отбелязах наум да не купувам ментов конец следващия път.
— Джудит? Този тип — той не…
— Не, не го направи. Ти пристигна навреме. Как се сети да го направиш?
— Наречи го професионален инстинкт.
За секунда изпитах благодарност, но после си спомних Ражнатович и друг мъртъв мъж, потънал в кръв. Това не беше рицарска постъпка. Да Силва нямаше да ме остави да умра, поне не и докато не му изплатя дълга.
Алармата беше нагласена за 4.00 часа. Преди да заспим, Да Силва се пресегна през разстоянието между нашите легла и взе ръката ми, като погали с палец дланта ми.
— В Рим?
— Какво там?
— Как го направи? Искам да кажа, че Фицпатрик беше едър мъж.
Опрях се на лакът.
— Жена срещу мъж? Просто си толкова добър, колкото е оръжието ти. Изненадата е най-доброто оръжие. Окей?
— Исках да разбера.
Всъщност изненадата е на второ място от оръжията, които една жена може да използва. Но нямаше да кажа това на Да Силва.
Част втора
9
Лицето ми не предизвика внимание на летището в Танжер, но паспортният служител в Неапол изглеждаше доста ужасен, когато изпълних молбата му да махна шала. За миг си помислих, че може да се опита да арестува Да Силва за трафик на жени, но след кратко показване на значката на Guardia и приятелско обяснение ме пуснаха да мина. Предполагах, че щом се добера до вълшебния си крем Осем часа, може и да не изглежда толкова зле, може би дори да ми придава пиратски вид. Дързък. Както и да е, имах други неща, за които да мисля. Сега, когато разполагахме с дърво, Ли беше почти готов да започне работа по картината.
В писмо, написано по време на първото му посещение в Таити, Гоген описва „хубава картина“, отрязана глава, очертанията на която бе видял в текстурата на една борова дъска. Когато мраморът или дървото ти покажат нарисувана глава, много изкушаващо е да я откраднеш — твърди той. Ако можех да измисля правдоподобна история за удостоверяване на произхода, планирах картината на Ли да изглежда, сякаш е получила формата си от дъската. През 1899 година, точно преди да напусне Таити за Маркизките острови, Гоген е създал смятаната за последна негова картина от Таити — Две таитянки. През 1902 година, след преместването си, е нарисувал Жена с ветрило — за която позирала съпругата на неговия готвач — седнало момиче, голо до кръста, държи ветрило от бели пера с кокардата на френското знаме върху дръжката. Щях да представя нашето произведение като „изгубената“ последна картина от Таити, с предполагаема дата около 1900 година, с препратка към двойния портрет, за създаване на по-ранна версия на картината с ветрилото.