Обясних идеята си на Да Силва, докато пътувахме в колата към Сидерно.
— Така че ще трябва да отидем в Есен.
— Господи, никога ли не спираш? Къде, по дяволите, е Есен?
— В Германия. Известната версия на картината с ветрилото е там в музей. Музеят „Фолкванг“. Ли има ли паспорт?
Да Силва блъсна леко главата си във волана — жест, който би могъл да направи само един италианец, тъй като се движехме със 140 километра в час по автострадата.
— Очевидно — не. Мога да му уредя временен. Те са валидни една година.
— Отлично. Трябва да дойде с нас, за да види картината.
— Защо да не са — знам ли — онези цветя? Откаченият, който си е отрязал ухото? Защо не накараш Ли да направи нещо такова?
— Искаш да кажеш Ван Гог?
— Да. Той струва цяло състояние, нали?
— Съжалявам те, Ромеро. Просто продължавай да шофираш.
Обикаляхме подножието на Аспромонте, известната „мафиотска планина“, почти на върха на ботуша на Италия. Бях чувала за срещите, които организират там босовете от Ндрангета, изобретателна форма на мъчение за редници, чиято лоялност към клана е поставена под съмнение. Традиционното меню за вечеря е овнешко. Да не присъстваш, означаваше сигурна смърт, незабавно доказателство, че човекът не е надежден, но присъстващите са изложени на вероятността да бъдат удушени над варената овца.
— Никога ли не си ходил на schiticchio? Банкет?
— Това е сицилианско. Ние не го наричаме така.
— Значи признаваш, че има „ние“?
— Мисля, че ти казах да млъкнеш? Исусе, с какво съм заслужил това?
Втренчих се в пейзажа. Сиви зимни полета, напукана земя, унищожена от незаконни пестициди. Полузавършени сгради, чието предназначение не можеше да бъде отгатнато по порутените бетонни скелети. Молове с аутлети, натруфени атракциони, унили средновековни църкви, дрипави реклами на всеки петдесет метра, всичко сливащо се в неразривна мизерия, със случайни проблясъци от боклуци, разцъфнали край пътя като зловонни, тропически орхидеи. Италия.
Мислех си за предложението на Да Силва. Гоген и Ван Гог са били приятели. „Слънчогледите“ на Ван Гог са познати на всеки. Те са възпроизвеждани на календари, на тетрадки и на магнити за хладилници — приятна, весела картина на приятен, разбираем букет цветя. И все пак, в известен смисъл, платното е толкова кърваво, колкото всичко, рисувано някога от Артемизия Джентилески. Ван Гог възнамерявал „Слънчогледите“ да оформят „олтар“ в Жълтата къща в Арл — дома, който споделяли с Гоген в продължение на девет седмици през зимата на 1888 година. В Лондон Джак Изкормвача с нож в ръка си прокарвал път към безсмъртието, във френската преса с него се конкурирала знаменитост в домашна версия, брутален убиец на проститутка на име Прадо, процесът срещу когото започнал в Париж през ноември същата година. Подобно на всички в страната, между рисуването, пиенето и „хигиенни” посещения в близкия публичен дом, Ван Гог и Гоген били запленени и ужасени от престъплението на Прадо. Девет дни след началото на процеса Прадо бил осъден на гилотиниране. По онова време Ван Гог работи върху La Berceuse, „Жена, люлееща люлка“, за която използвал обичайния си модел, Августин, съпругата на пощаджията на гарата в Арл. Той планира да направи девет версии на картината, успокояващата майка, обгърната в тишината на нощта, и да ги закачи между „Слънчогледите“, чиито весели и сияещи венчелистчета биха били като „канделабри“, като обредните свещи, палени пред малките статуетки на Мадоната, които виждал по уличните ъгълчета на обвития в мъгла южен град.
Вестниците пишат, че Прадо полудял в затворническата килия, а Гоген се страхувал, че и неговият приятел губи разума си — или се напивал, или рисувал в изстъпление. Цветовете на La Berceuse, за които Ван Гог вярвал, че са най-доброто, което някога е създал, са зловещи в сравнение с яркостта на „Слънчогледите“. На пръв поглед изглеждат определени — върху червения фон е изобразено седнало солидното тяло на Августин в зелената й рокля, но когато погледът се премести към крещящия тапет на цветя, те се завихрят и се смесват, оранжевото изпъква в тоновете на плътта, порочният малахит на очите сякаш намига ужасно от алчните плодници на цветята. Боята пълзи и трепти, създавайки делириум от спокойствието. Гоген не можел да възприеме потенето и пеенето, дивите декламации. Той уведомил Ван Гог, че напуска Арл. Ван Гог мълчаливо му подал изрезка от вестник, разказ за още едно анонимно убийство в столицата — казвало се, че „убиецът избягал“.