— Не ги товаря лично. Нямам нищо общо с това. Салваторе е приятел — семеен приятел — той ми е помагал.
— Посред нощ да докара затворничка, да я пази, да я храни дни наред, без да задава въпроси? Голям приятел.
— Защо не го попиташ лично? Той е отвън.
Отворих боядисания в сиво капак на прозореца на кухнята и погледнах към онова, което някога е било харманът на фермата. Старият Салваторе седеше там на бял пластмасов градински стол с отворена пушка на коленете.
— Ти сериозно ли? Значи това е домашен арест?
— Каза, че искаш да работиш на тихо място — имаш го. — Той разтри слепоочията си с пръсти. — Няма ли да престанеш? Не е нужно да знаеш нищо повече от това, по което работиш. Просто се залавяй за работа, за бога. — Той стана от масата и влезе в дневната, като включи телевизора.
— Ти си тъпак, знаеш ли? — извиках след него.
— Майната ти. — Наистина, бихме могли да сме щастливо женени.
Измих чиниите. В кухнята беше студено. Взех още един пуловер от спалнята, която си бях избрала в края на ниската къща, и започнах да работя.
Първо, Джентилески трябваше отново да заработи, което означаваше да се възкреси Елизабет Тиърлинк. Изпратих няколко имейла, с които обяснявах, че въпреки че помещението на галерията във Венеция временно е затворено, бих купувала за частни клиенти и че скоро на сайта ще се появи партида с нови творби. Не предполагах, че някога отново ще трябва да бъда Елизабет, но очевидно не можех да се включа с картина в търг в аукционната къща като Джудит Рашли. Все още не бях споменала това на Да Силва. Откакто бях чула ултиматума на Ражнатович, знаех къде искам да продам картината. От една страна, това решение беше практично, тъй като в света имаше само двама аукционери, които да могат да привлекат клиент, способен да вложи толкова пари, колкото искаше сърбинът, но не си правех труда да се преструвам, че това е моята мотивация. Бях следила отдалече кариерата на бившия ми шеф Рупърт. Според уебсайта й къщата беше претърпяла корпоративна реорганизация. Старият ми враг Лаура Белвоар се беше пенсионирала, а от нейната кръщелница Анжелика, заела мястото ми, след като бях уволнена, нямаше и следа. Вероятно изработваше бижута, подобно на повечето богати наследници. Рупърт беше повишен — вероятно от отчаяние — от ръководител на „Бритиш Пикчърс“ в главен координатор по европейски картини. Имаше негова снимка, надуващ се в костюма си от „Савил Роу“, с мазна, изкуствена усмивка. Едва ли новата титла бе променила особено ежедневната му рутина за обяд и тормоз на по-нисшите, но Рупърт щеше да реши дали „моят“ Гоген е подходящ за продажба. След като отново възстановя Джентилески като достоверно присъствие, можехме да започнем играта.
Следващият въпрос бе откъде изведнъж се бе появил този „Гоген“. Удостоверяването на произхода е сложна работа. За „откритата“ творба в идеалния случай би трябвало да има писмена следа, която купувачите да могат да проследят, с ясна хронология, но също така трябваше да измисля история, според която никой от нейните „собственици“ не е подозирал какво притежава.
Взех един бележник и започнах да късам листове, като пишех заглавие на всеки един и го поставях пред мен. Когато художникът се завърнал от първата си експедиция в Таити през 1893 година, повече от 40 от творбите му са били изложени в галерията на Пол Дюран-Рюел в Париж, а Гоген продължавала изпраща картини във Франция и след като окончателно напуска страната през 1895 година. Оригиналната версия на Жена с ветрило е създадена през 1902 година, но за нас беше от полза, че самият Гоген изобщо не споменава конкретно картината в своите изчерпателни писания за творчеството си. Имаше снимка от дома на Гоген в Хива Оа, открита след смъртта му, която показваше неговия модел в подобна поза. Тогава би могло да се допусне, че ако е имало две версии, значи „моята“ картина може да е отпътувала с него от Таити към Маркизките острови и след това да е била изпратена в Марсилия. Но за разлика от истинския оригинал, моята версия изобщо не е пътувала на север. Представих си как един млад офицер, изтощен и развълнуван след шейсетдневното пътуване, пристига на пристанището с картина, дадена му от някакъв луд стар пияница с оръфана каубойска шапка, който се мисли за художник. Към този момент в кариерата на Гоген алкохолът и сифилисът, както и собственото му внимателно и прикрито култивиране на имиджа му като нарушител на законите, правеха правдоподобна версията, че той би подарил картина или би я изгубил на карти, или би я продал на безценица.