Така че моят офицер пристига в Марсилия, прави това, което правят моряците, когато се приберат вкъщи, оказва се, че няма пари и залага картината. Ли би изфабрикувал разписка от заложната къща от съответния период, която ще бъде залепена на гърба на картината. Заложната къща, за съжаление, се оказва унищожена, когато нацистите взривяват стария град на север от пристанището на Марсилия през 1943 година. Но предвидливият „чичо“ е взел картината със себе си, когато избягал от града заедно с 20 000 други бежанци. Ще трябва да му измисля име. Може би е по-реалистично да избера еврейско име, тъй като много от преследваните граждани на Марсилия са били евреи, но размислих, че това може да доведе до усложнения. Не вървеше картината да бъде класифицирана като един от плячкосаните предмети на изкуството, които специализираното нацистко поделение за „културен грабеж“ — Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg — може би е заграбило, тъй като това би могло да доведе до съдебни спорове относно собствеността. Не, по-добре да е французин.
Според моята хипотеза после собственикът на заложната къща е продал картината, отново без никаква представа за стойността й, на италиански партизанин, завърнал се през Алпите в края на войната. След като нацистите напуснали Италия, много войници от италианската армия били изпратени в лагери за военнопленници в Германия и се завърнали у дома кой както можел насред царящия в Европа хаос след обявения мир. Отбелязах си да проверя имената и чиновете на различни войници, за да опиша въображаемия партизанин. Още една разписка, която да бъде добавена, поредното измислено име.
И тогава картината изчезва за трийсет години, за да се появи в продажбата чрез аукцион на различни предмети, изоставени в клетките за багаж на железопътния терминал в Рим. Такива продажби се организират периодично. След продажбата Гоген отпътува на юг към Палермо, където остава в продължение на едно десетилетие в кухнята на скромен апартамент. Собственикът на скромния апартамент имал ипотека, която не можел да покрие, и оставил дома си и съдържанието му да бъдат иззети от банката. При инвентаризацията собственикът също така заявил, че е взел картината при разпродажба на гарата. След това бих „проучила“ протоколите от разпродажбата, като в първоначалния ценоразпис ще вмъкна документ, където пренебрежително описаният „Портрет на жена“ ще може да се открие сред истинските предмети. Вмъкването на подробности за фалшиви рисунки в реални разпродажби беше трик, използван от фалшификатора Джон Дрю, който успял да продаде фалшифицирани картини на Джакомети, много от които все още бяха изложени в музеите с неизвестна автентичност.
А въпросната банка ще бъде Сочиета Мутуале ди Палермо. Както разбрах, когато проследявах фалшивия Караваджо, сицилианската организация притежаваше голяма колекция от художествени активи — някои истински, други — не съвсем. Картините се съхраняваха в главното управление в Палермо, но банката имаше малки клонове в Рим, Неапол и Милано. И Монкада, а след това и Казбич бяха прехвърляли картините чрез Сочиета Мутуале, което означаваше, че поне частично тя се използва като прикритие за операциите изкуство-срещу-оръжие, извършвани поне от двайсет години. Официално щях да се представя като незаинтересован частен дилър, „открил“ Гоген, докато се опитвал да придобие творби от собствеността на Сочиета Мутуале. Щях да купя няколко картини от името на галерията и да ги кача на уебсайта, а междувременно банката щеше да ме ангажира като галерия Джентилески, за да проуча Гоген и да посреднича за потенциална продажба. След това ще „разследвам“ историята, която вече бях подготвила. Банката щеше да бъде мой клиент, като приходите щяха да отидат у нея, след което Да Силва носеше отговорността всички пари да стигнат до местоназначението си, като излишъкът от печалбата бъде платен на Джентилески като такса.
Ако успеех да „придобия“ картината за Джентилески сравнително скоро, тогава времето, необходимо на Ли да я направи, щеше да покрие периода за предполагаемото ми проучване на нейния произход.
Предполагаше се, че Сочиета Мутуале ще може да предостави документацията за ипотеката, за неизплащането на заема и за придобиването на картината, всички със съответната задна дата. Трябваше да поработя по трета самоличност, този път на последния собственик, който купил картината при разпродажбата на гарата през седемдесетте години, а след това я е загубил в полза на банката през осемдесетте години, за по-удобно — всичко това преди съществуването на компютърна база данни. Реших, че злочестият човек, взел ипотеката, щеше да почине малко след това, без да остави живи наследници. Погледнах листовете пред себе си, сега изпълнени с драсканици и подчертавания, добавих бележка, че ще се нуждаем от хартия от четирийсетте, седемдесетте и осемдесетте години. И няколко стари телефонни указателя. Да Силва ще трябва да организира среща в Палермо. Може и да се получи. Можеше просто да се получи.