Беше почти полунощ, но Салваторе беше на мястото си, изправен и втренчен в светлините на Сидерно на двайсет минути под нас. Вътре Да Силва все още зяпаше телевизионните новини, репортаж за нови бежански маршрути към Западна Европа от Румъния. Щях да му предложа чаша вино, но в кухнята вече имаше бутилка червено, изпита на три четвърти. Налях си останалото и се присъединих към него.
— Ромеро?
— Сега пък какво?
— Когато ме заведе на пристанището в онзи ден, ти каза, че повечето бежанци в крайна сметка се озовават в лагера. Какво означава „повечето“?
— Имах предвид, че се случват инциденти.
Репортажът прекъсна за реклами — обичайната шоугърла в микробикини. Тази миеше кола в екстаз, най-вече с гърдите си.
— Продължавай.
— Понякога трябва да се направи място за стоката. Така че лодките трябва да намалят товара си.
— Тоест — да се освободят от хората? Искаш да кажеш, че просто ги хвърлят в морето? Нарочно?
Очите му все още бяха фиксирани върху светещия екран. Той кимна и посегна за дистанционното, прегледа каналите, докато стигнало средата на филм с Клинт Истууд, изправен пред кръчма, пълна с престъпници.
— Това гледа ли ти се?
— Не, благодаря. — Изпих на един дъх остатъка от виното и си легнах. Не заключих вратата на спалнята, за да не чуе щракването. Не исках да реши, че заключвам заради него, защото това би означавало, че си го представям в спалнята си. Което, разбира се, не правех. Въздухът беше леден, когато отворих прозореца, за да спусна щорите. Салваторе стоеше и наблюдаваше как фойерверките се пръскат над морето. Върнах се долу.
— Знаеш ли кой ден е?
— Разбира се.
— Тогава честита Нова година.
10
Музеят „Фолкванг“ в Есен някога бил описван като „най-красивия музей в света“, но това вероятно е било преди изграждането на трите му модерни разширения. Дори и снегът, който за удоволствие на Ли ни посрещна на летището, не можеше да разкраси зеленикавите бетонни кутии, подредени унило край магистралата. Бяхме взели три стаи в „Дюселдорф Шератон“ на летището, където двамата с Да Силва хапнахме къривурст в атриума, а Ли се качи да се преоблече в топлото яке, което бях настояла Да Силва да му купи, и да събере инструментите си. Не можехме да си позволим да използваме нещо прекалено професионално, за да не привличаме внимание, но предложих Ли да купи LED лупа за смартфона си, за да получи възможно най-доброто изображение на мазките на четката. Гоген обикновено изграждаше композициите си в пруско синьо, след което ги покриваше с основен цвят, преди да добави още слоеве пигмент с правилни вертикални или диагонални щрихи. Ли вече беше снабден с четки със самурени връхчета от съответния период, но аз исках той да упражнява полагането на цвета, докато гъвкавите движения на инструментите на Гоген станат част от собствената му мускулна памет.
Вече се здрачаваше, когато влязохме в коридорите на музея с прозрачни стени. Имаше само още няколко посетители — Есен не беше предпочитана дестинация за коледните празници. Ли учудено положи длан срещу стъклото, сякаш поглъщаше студенината на снега през него. Разгледахме колекцията, спирайки пред творби на Реноар и Маке, преди да се приближим към Жена с ветрило. За момент всички застинахме, дори и Да Силва, хипнотизирани от безмълвната интензивност на цветовете. Моделът седи върху изящно резбован стол, гънките на простата й бяла наметка рамкират ветрилото от щраусови пера в ръката й. Тя изглежда солидна, с тежка плът, очевидна в сянката под пръстите й, и все пак сякаш се носи на огрян от слънце облак, толкова деликатно играят безбройните нюанси на фона около нея. Отляво по диагонала — синьо петно, внушение за цвете срещу проблясъка на небе води погледа нагоре покрай тялото й, обгръща я в примката на магнетизма на погледа на художника. Пълнокръвно момиче, тя би могла да бъде и богиня, уловена в този вечен момент, балансираща спокойно между два свята. Перата на ветрилото са наредени плоско, което намалява перспективата между живата кожа и безжизнения предмет, но връхчетата им току-що са престанали да трептят, сякаш движени от топлия ритъм на сърцето й. Беше възхитителна.