Наруших магията, сбутах момчетата и се прегърнахме за селфи, подобно на повечето други посетители, защото нали музеите са за това? Правим си селфи, за да покажем, че сме в присъствието на нещо невероятно, нещо необикновено, а всъщност се превръщаме в преден план на произведението на изкуството, на това прекрасно нещо, на което буквално обръщаме гръб. Няма значение дали загърбваме Микеланджело, защото собствената ни баналност е истинският обект, деградираме творбата до рамка за собственото ни его дори когато необходимостта да направим снимката погубва намеренията ни. От това ми идеше да повърна дори когато направих гримаса за камерата. Доказахме нормалността си и аз изпратих Да Силва в кафенето и извадих тежък catalogue raisonné — сборник на всички известни творби на художника — докато Ли снимаше картината от всеки възможен ъгъл. Надявах се, че можем да минем за студенти или просто за особено ревностни почитатели, ако някой ни наблюдава.
— Виж това — предложих, когато намерих илюстрацията, която исках. И златото на техните тела от музея „Д’Орсе“ в Париж. Две момичета, едното голо, а другото само с бяла препаска, гледаха към зрителя вероятно от края на гората, пламък от оранжеви цветя обкръжаваше главите им с безформен ореол.
Позата на седналото голо момиче повтаряше тази на жената от картината пред нас, с леко приведено ляво рамо, пръстите разперени плоско от китката, извивката на бицепса избутваше голата гърда леко напред. Прокарах ръката на Ли върху книгата, а той вдигна поглед към картината, очертавайки линията на композицията.
— Ще сложим ветрилото тук, в дясната ръка — прошепнах на италиански. Ли кимна, запленен, очите му се стрелкаха между двете картини.
— Искам да кажа, че това наистина е отвратително! — Силен, груб глас прекъсна бдението ни. По галерията се приближаваше дребна жена в черно, огромно пухено палто, което я покриваше изцяло, тя сякаш се движеше на колела. Тежки черни слънчеви очила покриваха по-голямата част от лицето й под строгия бретон на яркочервената къса прическа. Мамка му. Зарових лице в каталога. Макензи Прат — харпията в света на изкуството, незабавно можеше да бъде разпозната, наследница от Вирджиния, която си въобразяваше, че е днешната Пеги Гугенхайм. Бях я виждала лично на биеналетата във Венеция и Киев, но снимката й се появяваше навсякъде — от бала в музея „Метрополитън“ до арт панаира „Фрийз“. Тя притежаваше значителна колекция от XIX век, която даваше назаем на музеите, за да бъде включвана във всеки борд или престижно увеселение. Благосклонно съобщаваше мнението си на изтормозен на вид млад мъж, който вървеше след нея с папка в ръка.
— Искам да кажа, че няма да закача своя Моне до него. Той е бил де-ге-нерат! — продължи тя, като се настани между Ли и Гоген. — Онова, което е правил с тези момичета, си е чиста експлоатация! Те са били тийнейджърки. Не, ще трябва да го преместите.
— Няма да е толкова лесно — осмели се да й отговори младежът.
— Не ме интересува. Смятам за позорно да бъде показван и възнамерявам да взема отношение.
Обърнах се настрани, но в същия миг тя се премести и заби тока на ботуша си в маратонката ми.
— Извинете — промърмори тя с презрение, сякаш имах вина за нейната непохватност. После зърна книгата в ръката ми. — Харесвате Гоген? — попита тя.
Погледнах я озадачено.
— Да.
Беше невъзможно да се разбере зад очилата, но усещах, че се взира гневно в мен. Под опънатото с ботокс чело лицето й беше набраздено от фини бръчици като късче смачкано фолио. Пембеното й червило се беше разтекло в ъгълчетата на устните й, като й придаваше вид на млад вампир.
— Е, я пак си помислете, скъпа! Той е бил просто един педофил. — Придружителят й направи извинителна гримаса, докато тя се отдалечаваше.
— Какво говореше тя? — попита Ли.
— Няма значение. Затварят след няколко минути, пробвай да се приближиш повече.
Гоген рисува много други обекти, освен голите млади жени с кафява кожа, но полинезийките са най-разпознаваеми. Не — изпълнения с напрежение Автопортрет с ореол и змия, не — тревожната Жълтият Христос. Сложната, неуловима иконография, перфектният блясък на цвета не си заслужават да се разглеждат, когато можем да цъкаме с укор за бедните жители на колониите, експлоатирани от стария бял перверзник, сякаш картините му могат да се обяснят с вулгарностите на психологията. Никой не се пита дали натрапчивата ни мания относно сексуалния живот на Гоген не говори повече за нас, отколкото за него.