Чу се звънец и раздразнен глас ни информира на немски, а после и на английски, че музеят ще затвори след пет минути.
— Бързо — прошепнах на Ли, — направи няколко снимки на краищата, където рамката хваща платното.
Завършването на ръбовете на една творба често е слабото място при откриването на фалшификати. Той внимателно коленичи колкото може по-близо до Жена с ветрило. Важните картини често са свързани с аларма, за да не позволяват на любопитни посетители да се приближават прекалено. В посока към фоайето долетя звук от потропващи токчета. Преместих се пред Ли и отново разтворих книгата, опитвайки се да го прикрия, доколкото е възможно. Макензи Прат се появи отново и надникна в галерията от коридора. Вдигна очилата си и се втренчи в мен. Сред напластената на топчета спирала ирисите й бяха почти безцветни, като миниатюрни отровни цветя.
— Боже, колко сме старателни! — подхвърли тя.
Кимнах й невъзмутимо и обърнах поглед към книгата. Не я поглеждах отново, но докато Ли снимаше, чувствах как подозрителните й, злонамерени очи ни поглъщаха през широкото пространство.
Ли смяташе да се върне в музея на следващата сутрин, но вече нямаше търпение да изпробва композицията. Работейки по снимките и илюстрациите в каталога, той бързо скицираше с молив версия след версия върху листове с формат А2, като всеки път променяше леко ъгъла на позата. Линията му беше чиста, дотолкова непоколебима, че след няколко опита почти можех да повярвам, че гледам един Гоген. Той беше изумителен.
— Защо не работиш за себе си, Ли? — попитах, когато направихме почивка за по един чай „Липтън“. — Ти си невероятен художник. Това не е единственото, което можеш да правиш.
Той сви рамене и пъхна молива зад ухото си.
— Плаща ми се добре. И какво друго да правя? Мога да рисувам, разбира се, мога да рисувам почти всичко. Но вече никой не се интересува от рисуването.
— Но…
— Свикнал съм с това. Няма проблем! — добави той мило на английски, ръката му се движеше ловко по хартията. Много е прав, помислих си. Аз съм тази, която има проблеми.
Поръчахме вечеря в стаята на Да Силва, обсъдихме предложенията ми за удостоверяване на произхода, като обяснявах какво ще ми трябва за всеки етап от предисторията, която бях създала. Ли спомена, че ще има нужда от восък, който да смеси с боята, показвайки на Да Силва близките кадри от музея, тънките слоеве, изграждащи блясъка в цвета, но Да Силва едва погледна Жената е ветрило. Той беше разсеян, постоянно проверяваше телефона си и си играеше със златния дюпон. Ли буквално си облиза чинията, сгъна салфетката и се извини, като се захвана отново за работа. Всичките му движения бяха спокойни и точни, толкова чисти, колкото и ръката му, когато рисуваше.
— Искаш ли цигара? — предложих аз.
— Навън е прекалено студено.
— Питие?
— Разбира се.
Намерих минибара и му направих джин с тоник, на себе си налях бренди.
— Какъв е проблемът? Нервен ли си?
— Трябва да се върна в Рим.
— Мислех, че си в отпуска?
— Да, до юли. Не става въпрос за работа.
— Съпругата ти?
— Да.
Почти си мислех да го попитам дали не иска да се чукаме. Изглежда, нямаше какво друго да се прави в студената нощ в Есен. А и не правят ли това хората по време на бизнес пътувания — да изпразват минибара и да прогонват самотата в анонимни хотелски стаи? Осъзнах, че в края на краищата си признавам, че го харесвам, но това не бе изненадващо. Бях го харесала още когато го видях през лятото на езерото Комо. Все още си спомнях как мускулите на гърдите му изпъкваха под ризата му. Докато измислях начини да го убия. У него имаше студенина, безразличие към всичко друго, освен към това, което непосредствено предстои. Той бързо оценяваше хората и ситуациите — стрелеца на дока, момчето в Танжер. А аз гледах очите му, когато застреля мъжа в Албания. Не можех да ги забравя.
— Ромеро?
— Сега какво?
— Когато трябва да… разбираш. Какво е чувството?
— Вече ме попита.
— Нямах предвид емоционалните глупости. Имах предвид физически. Как се чувстваш ти? Тялото ти?
Той се замисли.
— Очите ми. Усещам ги различни. И чувам много добре. Сякаш силата на звука е увеличена. Никога не съм мислил за това.
Исках да му кажа, ти си като мен. Почувствах сърцето ти, след като уби мароканското момче. Но може би ние не бяхме толкова специални. Може би общото, което имахме, е, че правехме това, за което другите само мислят.
— Ами ти? — попита той. Отначало не отговорих, отидох до прозореца и погледнах към мръсните купчини сняг четири етажа по-долу.