Библиотеката „Пикън“ затвори в осем, така че ще да е било около девет, когото стигнах до най-близка до апартамента ни спирка. Ходех там след училище не само защото беше топло и тихо, но и заради големите колони на извитата фасада, сферите със златистозелена светлина по редиците полирани викториански бюра, успокояващото тътрене на краката на библиотекарите, докато бутаха количките с книги между рафтовете, веднага щом влезех, ставах различна, сериозна, важна.
Тогава трябва да съм била на около шестнайсет, годината, преди да напусна завинаги. „Теско“ вече беше затворено, бездомниците се свиваха за нощувката си върху палетите от картон. Обикновено пресичах пътя, за да ги избегна — понякога от някоя смрадлива купчина се протягаше ръка или се изправяше фигура, която завалено молеше за стотинки. Между супермаркета и първия от блоковете, към паркинга отзад, преминаваше тясна алея, пряк път покрай кофите към кръчмата. Тази нощ чух тих плач на жена и дрънчене на тенекия. Отначало си помислих, че просто пияниците са се счепкали, но след това разпознах хленчещия глас на майка ми.
— Върни ми го! Не бъди копеле. Върни го.
Тя беше притисната като в капан между два от големите метални контейнери, три момчета с качулки блокираха пътя й. Бяха просто мършави хлапета, на не повече от дванайсет-тринайсет години. Гавреха се с нея. Един от тях беше взел чантата й и се присмиваше, когато тя се спусна да я грабне, но не успя, падна и запълзя напред през мръсната кал.
— Какво ще ни дадеш, госпожо?
Те не се опитваха до я ограбят, просто й се подиграваха, но щом тя падна на земята, се уплашиха и озлобиха. Най-големият я ритна силно в лицето. Тя се отдръпна назад, удряйки челюстна си в ръба на кофата, сви се и покри лицето си с ръце.
— Ето! Ето ти нещата. — Изсипаха чантата на земята. Чух как паднаха няколко монети и по-тежкото тупване на розовия й чадър.
— Мамка ви, малки лайнари!
Те се разпръснаха, топуркайки с гуменките си надолу по алеята, но аз бях бърза, много по-бърза от тях. Спрях поглед на розовия найлонов чадър, втурнах се през пътя, грабнах го, без да спирам, и хванах последния за врата, преди да стигне до откритото пространство на паркинга. Изритах го в краката, той се свлече на земята, а другите двама се обърнаха.
— Аха, това е Рашлито.
Започнаха да настъпват към мен, покрити със струпеи, бръснати глави, с нахлупени качулки.
— Изчезвайте, шибани нищожества.
— Или какво?
— Ето какво.
Държах момчето на земята, гуменките му се хлъзгаха по калния асфалт. Като използвах чадъра като палка, започнах да го удрям по лицето толкова силно, че усетих как се счупи дръжката под увития плат. Удрях го, докато сивата му качулка потъмня, после го бутнах по гръб и забих дебелия ток на обувката си в топките му веднъж, два пъти, отново и отново, докато той не ги сграбчи, скимтейки.
— Шибана кучка. Ти си побъркана. — Но започнаха да се отдръпват. Размахах чадъра към тях. Една спица се беше откъснала. Изглеждаше остра.
— Искате ли? Искате ли от това, което получи приятелчето ви? Вече не сме големите мъже, а? Сега изчезвайте.
Те хукнаха. Всичко това се случи само за минута. Изритах за последен път хлапето на земята и отидох да намеря майка си. Тя все още беше на четири крака и замаяно събираше вещите си.
— Ставай.
По брадичката й имаше кръв, а под едното око — рана. Беше й избил един зъб.
— Виж се. Погледни се в какво шибано състояние се намираш. — В косата й имаше кучешки лайна.
— Аз, аз съжалявам, милинка. — Съжалявала. Беше жалка картинка.
— Просто се изправи, мамо.
Протегнах й ръка, за да се изправи на крака, но тя се отдръпна назад и отново падна. Очите й изглеждаха огромни под неоновата светлина на емблемата на „Теско“. Широко разтворени, бели и внезапно трезви, изпълнен със страх.
— Нищо. Не чувствам нищо — казах най-накрая.
Отново замълчахме.
— Беше права за жена ми. — Заяви той с глас, който беше използвал в тъмнината в хотела, съвсем различен от обичайното му вбесяващо презрение към мен.
— В смисъл?
— Това беше… договорка. Преди да се оженим, бяхме заедно от години, откакто бяхме тийнейджъри. Живеех в апартамента на семейството й, докато следвах. Разбира се, в отделни стаи. — Той довърши питието си.