Носех набор от снимки, които двамата с Ли бяхме направили като колаж на лаптопа му, смесица от Жена с ветрило и И златото на техните тела, които даваха представа как би изглеждал евентуалният ни Гоген. На следващия ден щях да посетя сама банковия фонд, където на теория щях да видя за първи път картината сред другите, които Джентилески възнамеряваше да купи. В багажника на колата имаше предварително опакован шперплатов панел със същия размер като дъската от миро, която бяхме взели от Танжер, за да го пренесем в архива тази вечер. Тогава щях да се подпиша и да го взема, след което в поредица от имейли между мен и банката щях да докладвам за напредъка ми с „проучванията“. Където щеше да се включи и доматеният сос.
Бях открила една реставраторка в Реджо, на която бих могла да занеса картината на Ли, за да изчисти лака — процес, за който щях да докладвам на банката. Относителната близост на двата града, Реджо и Палермо, би добавила още един елемент на правдоподобност при удостоверяването на произхода. Джентилески официално все още се намираше във Венеция и може би щеше да изглежда естествено да отнеса картината там, но ако това наистина беше Гоген, то банката нямаше да иска тя да пътува толкова далече. Безопасност, застраховка, евентуална вреда при транспортиране. Може би охрана от банката като свидетел на процеса на почистване? Това би бил хубав щрих. Като се има предвид, че картината вероятно е висяла трийсет години в кухнята, следите от доматен сос върху лака щяха да добавят още една малка, но съществена подробност.
Срещата ни с представителя на банката в Grand Hotel et des Palmes беше определена за седем, в апартамент с две спални, който бях резервирала от името на Джентилески. Да Силва го беше уредил, както поисках, със същата загадъчна лекота, с която по магически начин бе премахнал останките на Алвин Спенсър. Преди няколко дни ми беше показал на телефона си една новина, няколко реда от международното издание на Ню Йорк Таймс. Италианската полиция беше идентифицирала останките от труп, открит в подземен паркинг в Триест, като Алвин Спенсър, двайсет и три годишен американец, обявен за изчезнал от семейството му предишното лято. Смъртта не се смяташе за подозрителна, тъй като Спенсър очевидно се бил превърнал в наркоман по време на престоя си в Европа, а доказателствата след аутопсията предполагали свръхдоза. Тялото беше предадено на семейството му за погребение. Идеално.
Все още нямах представа как върви двойният живот на Да Силва, на кого докладва, кой му дава указания. Ражнатович беше нещо като колега, но не и шеф. Като се има предвид, че лошата слава на организираната престъпност традиционно е обратнопропорционална на властта, не си представях, че Да Силва козирува на някой комедиант с диамантени пръстени в стая, покрита с бели килими, но и не можех да си го представя да се отчита пред някой миризлив стар селянин, каквито се оказваха сицилианските босове в редките случаи, когато някой от тях биваше арестуван. Може би зъболекар или адвокат на средно ниво в скромен климатизиран офис в Рим. Никога нямаше да разбера.
Доктор Ди Матео пристигна точно в седем часа, което не можеше да се каже за чая, който бях поръчала. Последва неловък разговор, докато Да Силва ругаеше по служебния си телефон в спалнята и отново, докато млад рус сервитьор влезе шумно с огромна сребърна количка. Поднесоха ни три очукани чаени чаши, кана с хладка вода и пластмасова кутия, съдържаща прозрачни пакетчета чай. Без мляко. Едва след като скърцащата количка беше откарана по коридора, можехме да се захванем за работа. Ди Матео беше слаб мъж в бежов костюм, който церемониално ми връчи визитка с титлата си „Директор по материалните активи“. Реших, че това е чудесно.
Мълчаливо Ди Матео плъзна лист хартия А4 по депресиращата ни маса за чай. Прочетох списък от инструкции, обяснени като „предварителни условия“ за нашия разговор. Картината трябваше да се нарича „актив“. Не трябваше да произнасям името на художника. Трябваше да се позовавам на историята с ипотеката, сякаш е била действително събитие, през цялото време. Не трябваше да се обръщам към доктора директно по име. Инструкциите вежливо бяха отпечатани и на английски език. Бях съгласна с тях — най-малкото щеше да бъде упражняване на историята, която трябваше да представя в аукционната къща — докато не стигнах до последната точка от списъка, в която се казваше, че Джентилески ще получи комисиона за посредничество от десет процента от всяка цена, платена за и над определената за актива, посочена в каталога на институцията, която го е продала. С Ражнатович не се бяхме разбрали така. Банката беше прикритие, нищо повече. Просто щеше да изглежда почти невероятно картината да ми принадлежи, да не говорим, ако достигнеше цената, която се надявах и която щеше да привлече вниманието към мен. Поклатих глава. Който и да подслушваше този разговор, прекарваше скучна вечер. Извадих своя „Мон Блан“ и написах „100 % от платеното над определената базова цена — за Джентилески, както бе договорено.“ Ди Матео поклати глава. Мамка му, целите ли преговори щяхме да проведем като пантомима?