— Бих ли могла да видя това?
Беше от Кес ван Донген, привлекателна сцена от парижко кабаре. Слабичка жена във вечерна рокля с цвят на абсент, с подути червени устни и огромни туберкулозни очи, в рамката на отвратителната позлата на претрупана авансцена. Гледах я дълго време.
— Е, докторе. Готови ли сме да открием Гоген?
Той ме погледна гневно.
— Съжалявам. Е, просто ще взема този много интересен панел тук. — Прерових из набор от грозни акрилни абстракции от петдесетте, докато стигнах до фалшивия панел и го измъкнах. — Ще ми трябва вашето разрешение да го проуча, както се разбрахме.
Той ми подаде подпечатан документ с помпозния герб на банката.
— А какво ще кажете за тази? Ако искам да я купя?
— С разписка, както другите?
— Не, ако наистина искам да я купя. Колко ще ми струва?
— Нека да видя. Милион.
Това беше абсурдно евтино. Ван Донген се продаваше между пет и седем милиона в Лондон. Можех да си го позволя, макар че щеше да ми струва почти една трета от парите, които все още имах. Глупаво, наистина. Но го исках. Имаше нещо в лицето на жената, едновременно безсрамно и умоляващо, в очите — толкова живи, оградени от тебеширената пудра. Своеобразието на Шагал и бруталната чистота на Лотрек.
— Дадено. Можем ли да направим плащането на горния етаж?
Ди Матео изглеждаше объркан:
— Но аз не разбрах — тоест… — Езикът му беше вързан от собствените му правила, че не трябва да говорим за това, което се случва.
— Това е за мен. Мога да ви дам адреса, на който искам да го изпратите. — Все още имах складово помещение в хранилището във Венсен.
— И още, ще ми трябват ксерокопия от ипотечния договор и заповедта за изземане. Свършихме ли?
13
Ли започна Жена с втрило II на другия ден, след като се завърнахме от Палермо. Скоро след това Да Силва изчезна в Рим. Нямаше го три седмици. Обаждаше се всеки следобед, но знаех, че също така се обажда и на Рибешкия дъх, за да ме проверява. С изключение на кратки пътувания за пазаруване, Салваторе на практика си беше устроил лагер без очевиден дискомфорт върху надуваем дюшек в гаража. Може би си падаше по пристройките. Не бях проучила къде и дали изобщо се миеше. Сутрин тичах и работех върху документите за удостоверяване на произхода, а следобед Рибешкия дъх ме откарваше в студиото. Бяхме любезни един към друг, но главно комуникирахме с кимвания и поздрави. Чудех се дали някога спи — без значение доколко късно оставах да чета, да мисля и да пия вино, той беше там, на двора, с пушката и отново беше на пост, колкото и рано да се събуждах. Поне не се опитваше да ме следва, когато отивах да тичам.
Не бях отегчена или самотна. Има само един вид групово забавление, по което си падам, а нямах никакви шансове за това с Рибешкия дъх. Тъй като Ли работеше усърдно по панела, аз се задълбочих в историята му, героите, които измислих, станаха толкова ярки, че почти им повярвах. Трябваше да вярвам, когато щях да ги представя в аукционната къща.
И тогава една сутрин вдигнах щорите и видях, че природата се е съживила. Италианската пролет беше дошла за една нощ, сякаш някой беше поръсил конфети над пейзажа. Намъкнах суитчъра и изтичах навън по гащи. Рибешкия дъх ме гледаше мълчаливо, когато се покатерих през оградата зад къщата към малката поляна, която се простираше нагоре по хълма до началото на гората. Тревата беше пълна с розови и сини полски цветя, живият плет грееше в жълто и оранжево; можех да помириша цъфналите бадеми и праскови от долината към града. Рибешкия дъх дойде до оградата и ме гледаше как подскачам из мократа трева.