— Опасявам се, че Рупърт току-що влезе на среща — отговори момичето автоматично.
— Моля, кажете му, че се обажда Елизабет Тиърлинк.
— Опасявам се, че не мога да го безпокоя.
— Просто му го кажете.
Изпитах удоволствие, когато чух, че Рупърт скочи към телефона. Добре де, дотътри се. След радостни възгласи от двете страни се договорихме, че ще занеса картината, веднага щом мога да осигуря безопасното й транспортиране, за да остане на съхранение в аукционната къща, докато не приключат със своята оценка.
Втурнах се надолу по стълбите, за да кажа на Да Силва.
— Той се хвана!
— Какво?
— Иска да види картината. По-добре се свържи с Ражнатович, обади му се или му изпрати пощенски гълъб, или по какъвто и да било там свръхестествен шибан начин вие двамата си контактувате, и му кажи, че може да забрави инструментите за мъчения. И ще имаме нужда от два билета до Лондон, бизнес класа.
— Ние?
— За мен и за картината, идиот такъв.
Съвсем леко разочарование премина по вежливото, красиво лице, последвано от грозна злобна гримаса.
— Трябва да си доста развълнувана, че отново ще си играеш на търговец на картини. Значи ще си искаш и паспорта? Този на Тиърлинк?
— Със сигурност.
Той излезе от стаята и се върна след миг със скъпоценния си кафяв плик и ми го пъхна намусено в ръцете.
Нима наистина ревнуваше, че не идва с мен?
— Благодаря — отговорих отривисто, без да обръщам внимание на реакцията му. — Така… трябва да изпратя доклад за маршрутна карта, преди да взема картината, а ти ще трябва да уведомиш авиокомпанията. Най-предни места и разрешение да я придружавам заедно с мотокара. Момчетата на Ли вече ни направиха Т-рамка.
— Т-рамка?
— Транспортна рамка. Тя държи картината под прав ъгъл във въздуха. Трябва да бъде поставена в мека опаковка, в твърда рамка и в каса, така че ти ще трябва да уредиш и това с охраната на летището. Всичко трябва да изглежда супер служебно. Колкото повече се отнасяме с нея така, сякаш е безценна, толкова по-голяма е вероятността и аукционната къща да направи същото. Така че засега ще си взема паспорта. Ще ме закараш ли до работилницата?
— Да не съм ти шибаният шофьор?
— Точно така.
В двора, както обикновено, дебнеше Рибешкия дъх. Той вдигна един хартиен плик към Да Силва.
— San Giuseppe. Но portato le zeppole.
Да Силва преведе — все още едва разбирах какво казваше Рибешкия дъх.
— Денят на свети Йосиф. Той е донесъл сладки.
— Трябва да празнуваме!
— Свети Йосиф?
— Не, идиоте! Картината. Да купим шампанско за по-късно, да си направим вечеря. Би трябвало да поканим Ли.
— Ли? Il cinese?
— Знаеш ли, този небрежен расизъм наистина е отблъскващ. Да, китаецът, който може би ти спаси живота. Мислех, че ще му купим подарък.
След един час двамата с Ли стояхме пред Жена с ветрило II. Затворих очи и ги отворих, опитвайки се да си представя, че виждам картината за първи път. Ли бе взел позата от версията, която видяхме в Есен, но беше променил наклона на главата, за да прилича на приповдигнатия, по-многозначителен поглед от Две таитянски жени. Нашият модел беше гол до кръста, но наметката й беше сияещо алена, преливаща в по-тъмен, лилаво-сив фон, който се разтваряше в пурпурното и тъмнозеленото по края на картината. Кожата и косата й бяха по-тъмни от тези в картината в Есен, а вместо кръглата емблема на трикольора, бялото й ветрило от пера беше украсено с релеф на навита сребърна змия. През цялата си кариера Гоген е пресъздавал истории от Библията — дори неговите таитянски жени могат да бъдат разглеждани като серия от екзотични Еви. Вместо резбования стол, й бяхме дали дървена табуретка, украсена с черно-бяла мозайка, а над рамото й, където синьото петно в картината в Есен внушаваше уловен фрагмент от небето, тук се носеше като облак асфодел с оцветени в бледорозово листенца. Още един символ — цветята от поляните на Хадес. Гордеех се с това си предложение. Гоген никога не е проявявал интерес към реализма — тези като Макензи Прат, които се смятаха за много умни, изтъквайки „неточностите“ на неговите изображения от Полинезия, изобщо не схващаха идеята. Всички предмети, рисувани от Гоген, се деформират и реформират от погледа на субекта, затова абсурдността на цветето е съвсем коректна за човек, който презира задължението да възпроизвежда природата като „окови“ за визията си. Поне се надявах, че аукционната къща щеше да обясни точно това в каталога.
Наблюдавахме цветовете дълго време, очите ни потъваха в картината.