— Той е тук. Със Соломон Матис. Следя ги с четири очи!
Къде другаде, смяташе идиотът, че ще бъде Зулфулгарли?
Запалих цигара и я изгасих. Те щяха да останат там в продължение на часове или поне Матис, а Хю и Карел щяха да охраняват през цялото време. Нямаше какво да правя и се чувствах странно. После телефонът ми отново иззвъня. Да Силва.
Искаш ли да се върнеш в леглото?
Не можех да не се усмихна. Може би все пак имаше какво да правя…
Хю се обади точно след три часа следобед. Лежах върху гърдите на Да Силва, едната ми ръка почиваше върху члена му. Той галеше косата ми.
— Е?
— Засега е ОК. Матис каза, че трябва да изготви писмена оценка, но го видях да кимва на Зулфулгарли. Той ще участва в търга.
— Каза ли на Рупърт?
— Още не, реших, че ти първа ще поискаш да узнаеш.
Да Силва седна, затърси панталоните си. По някакъв начин се бяха озовали на балкона.
— Прекрасно. Сега му се обади. След час ще дойда, за да се разпиша за картината.
— Разбира се. А да им кажа ли да подготвят самолета?
— Да, благодаря.
Да Силва ме дръпна върху оплетените като гнездо чаршафи.
— Тръгваш ли?
— Не искаш ли да разбереш какво са казали за картината?
— Не ми пука. Остани тук.
Отдръпнах се.
— Не мога. Знаеш, че не мога. Но… — Не можех да повярвам, че го правя, но думите сякаш сами се изляха от устата ми — защо не се върнеш с мен? Защо не останеш в Лондон до началото на търга? Няма да има проблем да ти уредя място в самолета.
Като си помисля, бях прекарала несъразмерно дълго време от живота си, чакайки Да Силва. Безкрайните дни край езерото, след като бях убила Камерън Фицпатрик, продължителното пътуване от Ница до Венеция, където той ме чакаше до костите на Алвин Спенсър, бавните часове на пленничеството ми в Калабрия. Но секундите, които му трябваха, за да отговори на въпроса ми в онази хотелска стая, пропита от миризмата на секс, ми се сториха най-дълги.
— Да, Джудит — отвърна той просто. — Искам да дойда с теб.
— Боб на фурна — възкликна Да Силва, докато таксито спираше на Брук Стрийт.
— Какво?
— Боб на фурна. Сещаш ли се, онези отвратителни оранжеви неща. Това си спомням от Англия.
За двоен агент с мафиотски връзки Да Силва беше пътувал изненадващо малко. Беше посетил Лондон само веднъж, на еднодневна екскурзия, за да разгледа забележителностите, когато бил изпратен на курс в Лестър, за да научи езика.
— Живеехме у приемни семейства — обясни той, докато портиерът ни взе чантите и ме приветства отново в „Кларидж“. — Вечерята беше точно в шест. Постоянно беше леденостудено. И сиво. Трябваше да нося пуловер дори и през лятото. И всичката храна беше оранжева. Тези — рибните клечки?
— Рибни пръчици.
— И корнфлейкс. Беше травмиращо. Отслабнах с килограми.
— Бобът на фурна е чудесен. Ще видиш, че животът тук си има и хубавата страна.
— Има съобщение за вас, мис Тиърлинк — обади се портиерът.
Зулфулгарли се бе обадил в хотела и помолил да се свържа директно с него. Изпратих Да Силва да си вземе душ и набрах Баку от фоайето. Азербайджанецът отговори при първото позвъняване, като крещеше над кънтяща хаус музика. Там беше два часът сутринта, идеалното време за „Паша“. Линията пращеше, докато Зулфулгарли излезе, после гласът му се чу по-ясно.
— Говорих с господин Матис!
— И доволен ли сте?
— В най-голяма степен. Каня ви в Сен Тропе този уикенд, ако нямате ангажименти. Има нещо, което бих желал да обсъдим.
— Не можем ли да говорим по телефона?
— Бих предпочел да ви видя отново лично. Ще бъдете моя гостенка в къщата ми там.
— Хмм, нека да си проверя програмата и ще ви потвърдя.
Да Силва се беше изтегнал на леглото по кърпа за баня в облак от душ гел с пачули. Той разтвори ръце, но аз се измъкнах и започнах да се събличам.
— Чувствам се отвратително след полета. Ще си взема душ, а после какво ще кажеш за румсървис? Без боб.
— Перфектно, amore mio.
Любов моя. Беше ме нарекъл „любов моя“ дори без да е вкарал члена си в мен. Това трябваше да се брои.
На следващата сутрин най-напред се обадих на Карлота.
— О, боже мой — къде се губиш? Бременна съм, при това в петия месец!
— Прекрасно, поздравления, толкова се радвам за теб! Дали?
— Близнаци, момичета. Франц е много щастлив.
— В Монако ли сте през лятото?
Карлота въздъхна тежко.
— Да — исках да отида на Миконос, но Франц смята, че ще бъде прекалено стресиращо. Заради бременността и тем подобни. Затова съм се забила в тази дупка, докато не се върнем в Швейцария.